Доц. д-р Иво Драганов: Простотията застана срещу себепознанието!

0
578
Доц. д-р Иво Драганов

Завърши поредното 22-ро издание на фестивалът за документално и анимационно кино „Златен ритон“ Победителите са ясни. Носител на Голямата награда „Златен ритон” за най-добър документален филм беше присъдена на филма „Народен дом на терора” и неговия продуцент, сценарист и режисьор Стойчо Шишков. Мотивите, които журито изтъква като водещи в решението им дадат наградата именно на този филм са, че повдигнатата тема е от особена важност и филмът добавя съществени фрагменти към една болезнена част от историята.

Срещнахме се с председателя на журито доц. д-р Иво Драганов време на церемонията по награждаването на „Златен ритон“ 2015 и той даде това интервю специално за читателите на europlovdiv.com.

Доц. д-р Иво Драганов работи от 1972 година в системата на филмопроизводството, а от 1992 година и в областта на телевизията. Работил е в Студия за игрални филми „Бояна”, в Студията за научнопопулярни филми „Време”, в Студия за телевизионни филми „Екран”, като програмен директор на Канал 1 на БНТ, член на НСРТ, директор на телевизиите „Европа” и ББТ. В момента е преподавател в НБУ и НАТФИЗ.

  • Преди броени минути завърши 22-то издание на фестивала за документално и анимационно кино „Златен ритон“. Наградените вече са ясни. Фаворит на журито е филмът „Народен дом на терора“. Защо решихте да наградите именно него? Лесно ли взехте това решение? И дали тази тема вече не е малко остаряла?
  • Тематиката не е остаряла, защото държавата не е направила абсолютно нищо през тези 25 години, за да можем да придобием познания за този отвратителен период от нашата история. А именно дните след 9 септември и Народния съд. Това са дни, в които едни много примитивни хора издълбаха огромна бездна, която раздели българския народ. И хората трябва да знаят това. Ние наградихме филма за това, защото той повдига завесата към този неизследван период от нашата история и добавя фрагменти, които до сега не бяха известни. Не мога да скрия, че филмът има и качества, и недостатъци. Аз го сравнявам с картината „Викът“ на Едвард Мунк, защото той е именно това. Той е един крясък, той е един вик. В него не търсиш естетиката, защото фактологията е изключително стъписваща. Това беше и основната причина да предпочетем именно „Народен дом на терора“.
  • Впечатлила ви е провокацията на темата?
  • Точно така. Провокацията на темата и разказите във филма са шокиращи. Те буквално са като удар с парен чук. Попитахте ме дали сме взели единодушно това решение. Не, ние не взехме лесно решението да го наградим, напротив, имахме двудневни спорове. Гледахме филма два или три пъти, за да може да сме напълно убедени и да имаме максимално много аргументи и в едната и в другата посока. Принципът на оценяване е следният – всеки един от членовете номинира няколко филма, оценяваме ги по критериите драматургия, развитие на проблема, острота на проблема, актуалност на проблема, операторско майсторство, екранно решение и общо впечатление. Но в случая нямаше как журито да се отнесе със стандартния инструментариум, който имаме при оценяване на критериите, защото въздействието е буквално разтърсващо. И в крайна сметка, това беше филмът, които събра максимално много гласове от журито.
  • А имахте ли информация как реагира публиката на този филм?
  • Да, непрекъснато се интересувахме как реагира и публиката, и критиката. За мен това са два много важни аспекта. Фактически, най-важната част от реализацията на един продукт, това е комуникацията му с хората. Това именно аз наричан култура. Култура е, когато едно изкуство се среща с хората и започва да им влияе в положителна посока. Та относно реакцията на публиката, информацията е, че половината зала е мълчала, но по-голямата част е аплодирала филма. Дори преди малко се срещнах с доста хора, които ни поздравяваха за този избор.
  • Да поговорим и за наградените в другите категории. Голямата награда „Златен ритон” за най-добър анимационен филм беше присъдена на режисьорите Андрей Кулев и Ася Кованова за филма „Любов с превалявания” за майсторската и красива реализация на една сюрреалистична любовна история.
  • Признавам, че при анимациите ни беше много по-лесно. „Любов с превалявания” наистина е един изключително изящен филм. Може би един от малкото филми, които говорят за чувства. Защото обикновено, нашето кино говори за ситуации, за притчи и какво ли още не, но не и за чувства. Филмът много ни впечатли със своята пестелива изразност, лаконична рисунка и много ясна, нежна и поетична метафора на любовта.
  • Как оценявате дебютите? Наградата в документалното кино взе Валерий Крисенко за работата по филма „Всичко… Почти”, а за дебют в анимационното кино – Йоана Атанасова за „Само моя”.
  • При анимационния дебют журито нямаше абсолютно никакво колебание. Но при документалното кино имахме раздвояване между филма за Андрей Баташов „С глава в стената“ на Антони Цонев и „Всичко… Почти”. Аз бях номинирал именно „С глава в стената“, защото според мен той беше направен много по-сръчно, но надделя мнението, че филмът за Владо Икономов е по-интересен.
  • Тази година прави впечатление, че участниците са доста по-малко и почти няма независими проекти. Те са само 8 на брой. Защо?
  • Аз не мисля, че има кой друг сериозно да финансира документалното кино, освен НФЦ. И стоя твърдо зад позицията, че държавата трябва да намери инструменти да насърчава, развива и да води протекционистична политика на българската култура и изкуство. И по-специално на това кино, което е проводник на себепознатнието. Написал съм и книга по този въпрос. Защото документалното кино в телевизията се подмени с риалити формати, които опошлиха вкуса на публиката. Простотията застана срещу себепознанието!
  • Но не може да не отбележим, че в последните години българските документални филми жънат сериозни успехи по фестивали и у нас, и по света.
  • Да, така е, и то не само в последните години. Повече от петдесет години българското документално и анимационно кино, както и научнопопулярното кино, което в момента е почти изчезнало, е било носител на едни от най-големите награди по-света. Нека не забравяме, че в класацията „1000 филма на всички времена и народи“ присъства филмът „Светът в капка вода“ на Константин Костов. Ние имаме силна традиция. Но за съжаление ме тревожи, че тази традиция сякаш не се развива. Драматургията се разпада в многотията от материал, който видео технологиите наложиха. Защото лентата дисциплинираше, а видеото, напротив. Появиха се едночасови и дори по-дълги филми, които се оказаха отегчително информативни и разказвателни, вместо да са интерпретативни. Аз идвам на този фестивал от 1981 година, когато попаднах на едни прекрасни филми. Тогава се захласнах по този вид кино, макар до това време да работех в игралното кино.
  • А вдига ли се, според вас, нивото на филмите, които участват на фестивала през годините?
  • Не бих казал. По-скоро е като крива на кръвно налягане. Ту се вдига, ту намалява. Тази година мога да кажа, че средното ниво не се е вдигнало. Защото за мен е изключително важно да има високо средно ниво. Не само едно постижение, за което всички да сипят суперлативи. Тази година имаше много повествователно-разказвателни филми, с продължителност над един час и, за съжаление заснети по един доста примитивен телевизионен начин на основата на интервюто. Това води до липсата на интрига и на притегателност върху зрителя. Макар, че темите са интересни, не се навлиза в дълбочина, не се търсят метафорите, не се търси яркото изразно средство, което да изведе идеята на ниво на разбираемо послание към публиката.
  • Не мога да не ви попитам за мнението ви относно преместването на прожекциите в кино „Лъки синема“. Печелиш ход ли беше това?
  • Страхотен ход! Истината е, че през годините, когато фестивалът се провеждаше в „Новотел Пловдив“ идваха много по-малко хора. Началото беше дадено в кино „Балкан“ и тогава имаше изключително много публика. Пловдивчани са много културна хора. Те обичат това кино, гледат го, макар че това е не е кино за забавление, това не е турски сериал. Тук се иска да мислиш заедно със създателите на филмите. Един от най-верните ни почитатели беше покойният Димитър Киров – Ди Киро. Той винаги идваше със съпругата си Русалия Кирова и това беше изключително трогателно. Аз съм страшно доволен, че хората имат потребност от този вид кино, от комуникацията с него. Това е една естествена потребност, защото документалното кино, първо е себепознание, и второ – това е неформалната история на българския народ. Защото тук не се разказват историите на министри, генерали или адмирали, а се разказва историята на обикновения човек.

Останалите награди, които журито на 22 фестивал „Златен ритон“ в състав  доц. д-р Иво Драганов (председател), Светлана Куюмджиева – изкуствовед, Симеон Сокеров – аниматор, Иван Тонев – оператор, Андрей Паунов – режисьор, връчи са:

Специалната награда журито присъди на авторите на „Щрих и Стих”, за брилянтно справяне с предизвикателствата на проекта и за творческите решения в отделните творби.

Наградата за режисьор на документален филм – Борислав Колев за работата му по филма „Салто мортале”.

Наградата за художник-постановчик на анимационен филм – творчески екип на филмите от проекта „Щрих и стих”.

Наградата на Община Пловдив – творчески екип на филма „Кеймбридж”.

Почетна грамота беше присъдена на Марин Дамянов за оценката на българския манталитет във филма „Ботев – в сянката на паметника”.

Почетна грамота и за Николай Василев за представянето на важен морален казус във филма „Добрият самарянин”.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете вашият коментар!
Моля, въведете вашето име