Как принизихме Кудоглу до купчина тухли, Левски до футболен отбор, а Ботев до графит

0
570
Снимка: Стоян Илиев

В последните дни много се изговори и изписа по темата с пожара в тютюневите складове. Надигна се масово обществено недоволство, направиха се многобройни историческа справки и ретроспекции, и се написаха оди за благодеянията на Кудоглу. Всички заговориха за благородството на хората, които в зората на XX век са се опитвали да съграждат и възраждат моралните ценности и духа на нацията. Политиците панически се опитваха да измият ръцете си и да прехвърлят вината за нехайното си  отношение на предшествениците си,  и да замазват положението. Някой отново „яхнаха вълната“, с надеждата  да извлекат различни по сила и мащаб дивиденти. Други се правеха на пророци и разказваха наляво и на дясно, че отдавна са предупреждавали, че нещо подобно може да се случи… Защото дълбоко в себе си,  всички носим чувство на вина и отговорност за това, което ни се случва и за което сме виновни самите ние.

Днес пускам този материал на моята приятелка и колега Виолета Стайкова, защото ме порази с откровеността си. Защото не е написан с напудрени думи, а е искрен, гневен и категоричен.

Публикувам го без редакторска намеса, макар да съзнавам, че вероятно на много от вас няма да се хареса, защото изказаните размишления не са лустросани и гримирани. Те вероятно ще подразнят нашите привикнали на  популистки и лицемерни изказвания очи и уши. Но поемам този риск, защото съм убедена, че е време да спрем да мислим единствено за това, какво и как да кажем или направим, за да се харесаме на останалите, а да имаме смелостта да споделяме честно и открито мислите и тревогите си, за да не се превърнем в безгласни кукли на конци.

Как принизихме Кудоглу до купчина тухли, Левски до футболен отбор, а Ботев до графит

Автор: Виолета Стайкова

Здравейте, нещастници! Днес ми се пише за тютюневите складове в Пловдив. Всички се изказаха по въпроса, та реших и за да пусна едно по средата на нищото. Няма да разследвам прозаичната причина за пожара. Кой крив, кой прав – значение никакво. А и мисля, че изпадането в дребнави спорове и прехвърлянето на вината на тоя и на ония е специалитет на институциите и на дребните душици. Яд ме е само за фитнеса, който пострада от идиотския пожар. Тренирам там редовно и за тези, които не знаят, това не е просто фитнес. Това е място за развитие. Място със социална отговорност към клиентите си и към Пловдив. Евалла на собствениците и огромно благодаря на пожарникарите, че спасиха това място. За останалите изгорели складове не ми пука. Ама хич! И преди, и след пожара те си изглеждат еднакво окаяни. Паметници на културата били. Страхотно! Знаете ли за какво служат българските паметниците? Служат за това, да изглеждат добре. Да са лъснати, чистички, спретнати и ароматизирани. И когато се присетим и ни избие на сантиментален национализъм или просто когато календарът ни напомни – да ходим да им се кланяме, да им поднасяме цветя и да ги възпяваме в евтини оди. Служат за това да организираме комитети, митинги, ивенти и градски оргии на културата пред тях. И ако нещо им се случи и вземат, че изгорят, стават и за групово вайкане, цъкане с език и скубане на коси. А да – и за драматично самосъжаление и срам от националната ни принадлежност. Пука ми обаче за нещо друго. И да си призная – яд ме е чак на нас, нещастниците. Не знам как успяхме да принизим Кудоглу до купчина тухли! Една велика личност – до стар тютюнев склад. Един човешки пример, неподвластен на времето – до един физически паметник, който така или иначе си броеше годинките. Не твърдя, че не трябва да се грижим за културното си наследство. Обаче то не е само камъни и тухли. То е дух, усещане за единство и жертвоготовност. И, моля ви, под жертвоготовност не разбирайте, че някой ще иска от вас да се хвърлите с голи ръце в огъня или пък да дарите богатството си на бедните. Жертвоготовността в днешно време е простичко нещо. Жертвоготовност е да отстъпиш мястото си на опашката, да спреш на пешеходна пътека, да помогнеш без причина… Защото Кудоглу и всички преди него, ни завещаха нещо много повече от тютюневи складове, футболни отбори и 100 – метрови графити с българския национален флаг. Завещаха ни един личен пример за благородство, смелост и човечност, който нито един пожар не може да изпепели, но който ние нямаме топки да следваме. Обаче пък топките ни са в бяло, зелено и червено.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете вашият коментар!
Моля, въведете вашето име