Стефан Командарев: Обществото ни страда от болестта на Алцхаймер /интервю по повод премиерата на филма „В кръг“/

0
106
Снимка: Христофор Балабанов

След участието на кинофестивала в Сараево, където грабна две големи награди (за най-добра актриса за Ирини Жамбонас и наградата Cineuropa за изключително постижение в европейската аудиовизуална култура), филмът „В кръг“ на Стефан Командарев имаше предпремиерна прожекция в Пловдив. Публиката в Lucky Дом на киното посрещна с възторжени аплодисменти втората част от замислената като трилогия продукция.

Филмът „В кръг“ продължава да развива концепцията на предишната лента „Посоки“ и да прави реалистичен социален разрез, базиран на честността и правдивия поглед, като не спестява нищо, не украсява или преекспонира действителността. Накратко сюжетът преплита истории, случващи се по време на дежурствата на екипите на три полицейски патрулки, които обикалят столицата в нощта на 9-ти срещу 10-ти ноември 2019 година. Нощта, в която страната отбелязва 30 години от падането на Берлинската стена и смяната на режима в България. В кръга на своето патрулиране, служителите на реда показват драмата на едно общество, което продължава да е болно и раздирано от противоречия. Случките, които съпътстват ежедневието на полицаите са дълбоко социални, свързани с трафика на хора, изоставени самотни и болни възрастни хора, евтаназия, нагли и арогантни политици, които са над закона и корупция. Но историите разказват и за почтеността, човечността и отстояването на принципи. С пречистващото чувство на самоирония и безспорен реализъм, „В кръг“ грабва сърцата и подтиква към размисъл, критичност и поуки от случващото се с нас по време на прехода.

Във филма участват Ирини Жамбонас, Стефан Денолюбов, Асен Блатечки, Иван Бърнев, Васил Василев–Зуека, Стоян Дойчев, Павел Поппандов, Герасим Георгиев–Геро, Николай Урумов, Анастасия Ингилизова, Ованес Торосян и др. Режисьор е Стефан Командарев, оператор Веселин Христов,а сценарист на филма е Симеон Венциславов.

След като взе две от най-престижните награди на кинофестивала в Сараево „Сърцето на Сараево“ , „В кръг“ грабна и три награди от фестивала „Златна Роза“ във Варна. Филмът тръгва по кината в България от 8 ноември.

Ето какво сподели Стефан Командарев в специално интервю за читателите на europlovdiv.com

  • Отново сте в Пловдив, за да представите новия си филм „В кръг“. Той продължение на филма „Посоки“ ли е?
  • Не бих казал, че е продължение. „В кръг“ е част от тази трилогия, но е отделен самостоятелен филм. Не е нито сериал, нито втора серия.
  • Винаги разисквате дълбоки социални теми и снимате полудокументално, което лично на мен много ми харесва, защото сякаш историята се случва пред очите ни.
  • Да, това е и моята цел, защото действието във филма се случва буквално след няколко вечери – на 9-ти срещу 10-ти ноември 2019 година. Всъщност, това е нощта, 30 години след промените в България. Харесва ми този документален стил, чрез който филмът звучи много реалистично и това, че героите са истински.
  • Какво се е променило през тези 30 години от 10 ноември 1989 година и в каква посока?
  • Безспорно е, че някои неща се промениха в добра посока. Тогава бях студент и си спомням студентските стачки, с които подкрепяхме промяната. Но тогава бях много по-голям оптимист, отколкото съм сега. Да, вярно е, че България днес е член на Европейския съюз и НАТО и пътуваме свободно. Всичко това го искахме и мечтахме, но май положителното свършва до тук. Ние тръгнахме в тази правилна посока, заедно с редица други държави, с които бяхме на същото дередже, като Унгария, Чехия, Словакия, Полша… Някои от тези държави бяха много зад нас, например Румъния. Но виждате в момента те къде са и ние къде сме. Т.е. през тези 30 години нещо се случи, но и нещо не стана както трябва и ние не сме на адекватното си място. Защото мястото на България е в Европа, но ние сме на дъното на всички европейски класации – и по неравенство, и по проблеми в образованието, и по свобода на словото, и по правораздаване, и по какво ли още не. Тоест, нещо не се случи както трябва през тези 30 години, но не е моя работа да анализирам и да казвам какво и защо се случи. Доброто кино разказва истории и задава въпроси. Ако доброто кино може да развълнува хората, да постави въпроси и да ги накара да се замислят, значи ние сме си свършили работата.
  • Като човек, който прави социален анализ на случващото се през тези 30 години, чрез средствата на изкуството,  какво най-много ни е попречило да постигнем онова ниво, за което всички ние сме си мечтали през 1989 година?
  • Основните проблеми са във всички нас и във всеки един поотделно. В нашата позиция и в онова, с което всеки от нас се занимава. Това, което е станало хронично през всичките тези 30 години е, че всички чакаме някой друг да ни оправи, някой друг да ни свърши работата, и това е изключително инфантилно мислене. Според мен това е и най-големият ни проблем и ние сме много подвластни на подобно мислене. Има една стара максима, която гласи „Разделяй и владей“. Никога българското общество не е било толкова разделено, както е в момента. То са русофили и русофоби, евроатлантици и носталгици, леви и десни, сини и червени… На всеки национален празник виждате какво става в социалните мрежи. Едните хейтят срещу другите. Националният празник би трябвало да е нещо, на което хората да се обединят, а не да се мразят помежду си. Ние имаме пълна липса на усещане за общност. Обществото е онази социална маса, която е обединена около каузи, идеи и има обща посока, в която да се движи и идеали, които да достига. В момента имаме абсолютно разделение и всички сме едни срещу други. Непрекъснато има някой друг, който ни е виновен. Дали ще са американците или руснаците, а напоследък стана много модно да са норвежците… Всички тези неща са белези на едно инфантилно мислене и неизрастване. Защото децата, когато стават възрастни хора, минават точно през този етап и това е детското мислене – очакваш някой друг ще те хване за ръчичка и да те преведе през улицата. Порастването става тогава, когато ти сам осъзнаеш отговорността за това, какво искаш, какъв си ти, каква е твоята лична отговорност в работата, която вършиш. Защото най-лесно е да кажеш, че някой друг е виновен за това, което ти се случва, но всъщност, виновните сме всички ние.
  • Излиза, че това е някаква национална характеропатия. Имате ли някаква рецепта за излизане от тази ситуация или нещата ще продължават да вървят в неправилната посока?
  • Рецептата е проста и няма нужда да откриваме топлата вода. Има държави в Европа, които са най-вече в северната й част и те са с най-нисък индекс на неравенство. Там вече моделът е измислен. Те са социални държави, в които възрастите хора имат достойни старини, където няма плосък данък, където ДДС-то за книги, лекарства и стоки от първа необходимост е ниско. Но основният проблем в България е индексът на неравенство. Той е 8,3, което означава, че най-богатите получават 8,3 пъти повече от най-бедните. В Скандинавските държави този индекс е 3,5. И когато има такова зверско неравенство, това естествено убива усещането за общност. Защото не може, когато ти се чудиш как да си платиш парното, да се чувстваш в една общност с човек, който харчи същата сума за една вечер с приятели. Няма как при това положение да съществува идея за общност.
  • Нека сега да се върнем към филма „В кръг“. Базира ли се той на истински истории?
  • Филмът е художествена измислица, базирана на десетки срещи с полицаи, които направихме благодарение на синдикалната организация на служителите в МВР. Те още в самото начало прегърнаха идеята за филма и на етап проучвания ни срещнаха с полицай, които работят на терен. С тях проведохме много човешки разговори и те бяха изключително откровени с нас. Споделиха доста неща, от които ги боли. Защото там има доста достойни хора, на които им се иска да се променят нещата и най-вече да се върне достойнството на българския полицай, защото и на тях хич не им е лесно. Те получават малко пари, лошо облечени са, вземат 0.25 лв. на час нощен труд и почти никой не ги обича… А полицаите са тези, които са на улицата и са първите, които се отзовават на всеки проблем. Опитали сме са да бъдем максимално честни и искахме да покажем реалността. Има и корумпирани полицаи, има и принципни и честни. Така че, нито сме отишли в идеализация, нито в очерняне. Скоро ще прожектираме филма в зала „Люмиер“ пред 400 служители на реда и вярвам, че те също ще го приемат добре. Не е лесно да си полицай и ние искаме да им засвидетелстваме нашето уважение.
  • Актьорският състав май е почти същият, както в „Посоки“?
  • Е, не съвсем. Едната двойка патрулиращи полицаи са Стоян Дойчев и Васил Василев – Зуека, другата – Ирини Жамбонас и Стефан Денолюбов, а трета – Асен Блатечки и Иван Бърнев. Павел Поппандов има много силно и важно участие, Герасим Георгиев – Геро и Анастасия Ингилизова също. Ованес Торосян също има една много интересна и важна роля. Тук отново сме снимали с дълги кадри, което е предизвикателство пред целия екип, защото актьорите трябва да са концентрирани през целия кадър. При подобен подход на снимане няма възможност на монтажа да се коригират нещата и това е огромно предизвикателство. Целият филм е заснет за 12 нощи, защото имахме изключително нисък бюджет и нямаше друг начин, но зад крайния резултат стоят месеци наред репетиции и едно цялостно пробно заснемане с актьорите на истинските локации, но с обикновен фотоапарат, без осветление и звук, което ни помогна много, за да може, когато започнат 12-те нощи ние да сме истински подготвени и да се справим. Много съм доволен, че актьорите се справиха толкова добре и филмът звучи реалистично.
  • Финалът на филма прави аналогия с един ваш прекрасен документален филм „От признателните потомци“. Какво ние ще оставим в наследство на нашите потомци и има ли нещо, за което те ще ни бъдат признателни?
  • Разбира се, че има аналогия. Докато снимахме филма „От признателните потомци“ за мен самият беше откритие това, че гробовете на големи български интелектуалци на Централни гробища в София бяха ограбени и поругани с изскубнати метални букви. Тогава, буквално в продължение на една година, следвахме героя на филма – хориста в църковния хор Георги Шопов, който правеше опити и успя да спаси два важни гроба. Естествено, че това ми повлия и историята влезе и в този филм. Но да, това е също част от диагнозата ни. Начинът, по който се отнасяме към нашите предци е показателен за това, какви са ценностите ни към момента и накъде сме тръгнали. Защото тук говорим за базови морални ценности – добро, зло, отношение към предците, отношение към народните будители, а това в момента ми прилича на болестта на Алцхаймер, в която е изпаднало обществото ни.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете вашият коментар!
Моля, въведете вашето име