Тъгуваме за Васил Пармаков

0
745
Васил Пармаков /снимка: facebook.com/

С този текст, който Васил Пармаков споделя във  фейсбук, искам да изразя преклонението си пред този уникален и нестандартен човек и да изразя тъгата си от неговата загуба.

 „Не знам защо се сетих за баба Стана. Баба Стана е българка. Една от многото българки. Името й е избрано произволно. Това не е от значение. Баба Стана е бедна. Изоставена. Всичко я боли. В устата й има само два зъба. Зъболечението е скъпо. Всичко е скъпо. Парите не стигат за нищо. Няма близки. Всъщност има внуци, но те са някъде на гурбет. Никой не се интересува от нея. Няма на кого да се оплаче. Единствено сметките и данъците не я забравят. Идват си редовно. Ако не ги плати, ще й спрат тока, водата и всичко останало. Гледа през прозореца. Зимно време тя се увива с няколко одеяла и така се топли. Няма пари за друго отопление. Трябва да й останат пари за лекарства. Ако не си взема лекарствата, баба Стана ще умре. Когато я заболи нещо, докторите я пъдят. Омръзнало им е от такива като нея. Ако се случи нещо, няма кой да я погледне. В БГ линейките пристигат с един месец закъснение. После пък ще я нахокат, що ги притеснява? Нали още не е умряла!

Тя няма на кого да се жалва, понеже е българка. Всички хора на този свят са по-важни, по-значими от нея. Всички викат! Крещят! Търсят някаква правда! Ако трябва и при международни съдилища ще идат. Циганите в БГ искат пари. Искат уважение. Искат да не ги наричат цигани. Искат някой де се грижи за стоте им деца, иначе пищят до Бога, че у нас имало расова дискриминация. Хората с различна сексуална ориентация също крещят! Искат паради. Искат да могат да се женят по между си. Да отглеждат деца. Да чукат козички и овчици, и то под възхитения поглед на тълпата. Не знам дали е нормално? Ако някой каже, че не е нормално, започват се дела, обиди, жалби чак в Страсбург, ТВ дискусии… олеле Боже! Тъпчат ни! Мачкат ни! Помощ! Нарушават ни правата! Всекиму някакво право нарушено. На кучетата, изяли хора. На хората, изядени от кучета. На котките. На лесбийките. На селските феодали, тирани. На африканските емигранти. На манекенките…

Само баба Стана няма на кого да се оплаче. Тя е обикновена жена. Българка.  Като такава, тя няма право да се оплаква на никого. Всяка година я ограбват цигански банди. Но пази Боже да каже нещо срещу тях – дискриминация. Баба Стана ще мълчи. Тя няма достъп до международни съдилища, а и да има, кой ли ще я чуе? Не я пускат до телевизиите и радиата. Те там си имат по-важна работа – токшоута, фитнес инструкции, чалга певици, астрологични прогнози за бизнесмени… Така е то!

Докога обикновеният човек в България ще бъде толкова жалък, ограбен, пребит, жертва на всякакви мошеници, мизерен, безпомощен, треперещ… Май така ще бъде во веки веков!“

Съприкосновението ми с Васил Пармаков беше мимолетно, но изключително запомнящо се, а текстовете му, ме разтърсиха до дъното на душата ми. Прекрасен музикант, творец и човек. Една ранима и чувствителна душа, която се пресели в отвъдното.

В последно време все по-често се случва да изгубим талантливи и чувствителни хора без време. Хора, които не правят компромиси в творчеството си само, за да получат къшей хляб. Хора, които се опитват да не се поддават на измамното усещана за благоденствие, което дават парите. Хора, които не се примиряват със случващото се и не спират да плачат с горчиви сълзи за изчезващата човечност. Хора, който правят перфектни хирургически разрези, но не могат да излекуват тежко болното ни общество.

Тъгуваме за тях, когато ги изгубим, но дали успяхме приживе да им кажем колко ги ценим, да ги утешим в тежки моменти или просто да им избършем сълзите? Дали успяхме приживе да ги приемем с техните добродетели и таланти, а не с техните пороци и тъмни страни?

Знам, че всички усещаме горчивината на тези мисли и си казваме, че ще се стараем да се променим. Да станем по-човечни, по-благодарни, по-прощаващи и по-обичащи. Дано!

Аз ще се старая, защото повече не искам да пропускам възможността да казвам на хората, от които се уча, които творят и създават, които не спират да се противопоставят на унищожаването на душите ни, че ги ценя и се прекланям пред тях! И да го казвам когато сме заедно, когато се чуваме по телефона, когато се срещаме на улицата или когато се забавляваме заедно. Не искам да изказвам чувствата си само тогава, когато човекът вече го няма!

Изказвам най-искрените си съболезнования на семейството на Васил Пармаков.

Дано си на по-добро място, Васко! Мир и светлина на душата ти!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете вашият коментар!
Моля, въведете вашето име