Христос от календара

0
98

Скоро имах имен ден. Цветница. Неделята преди Възкресение. Бях се зарекла, че ще отида на църква, ще взема върба, ще послушам скимтенето на попа и ще се прибера изпълнена с кухото щастие, че съм спазила традицията и дядо Господ ще е доволен от мен. Така се случи, че вместо в църквата, попаднах в кръчмата. Вместо върба, си взех салата. А вместо поп, послушах скимтящия сервитьор, който нахално се опитваше да си изпроси дарение под формата на бакшиш. Заседях се в кръчмата. Получи се раздумка, а от раздумка лесно не се тръгва. Предъвкахме всички философски теми – религията, държавата, Христос и брат му – бат Бойко, недостатъците на новата S-класа – не че някой я беше виждал де. А пък аз нали си имам мнение по всички въпроси, как ще пропусна да го изкажа? И така от обяд, та до вечерта. Държа да вметна, че алкохол пия контролирано, така че моля ви – без грешни изводи. Вечерта се прибрах с лека душа. Не знам дядо ми Господ дали е бил доволен от мен, но аз определено бях доволна от себе си и от моя празник.
Цветница е ден за масова разтуха, ден за шумна радост. Единствения ден от строгите Великденски пости, в който се позволява те да бъдат нарушени. Докато Възкресение е коренната му противоположност. Възкресение е ден за безмълвна съпричастност и тиха вяра. Съпричастност с мъките и болките на хората около нас и вярата, която ние сме способни да раздаваме. Да сме съпричастни днес е трудно. Трудно е било и тогава, когато Христос е поел върху себе си всички страдания на човешкия род. Признавам – главата ми не го побира. Как един човек напълно доброволно ще избере такава съдба? Съдбата да плати за чуждите грешки със собствения си живот. И не само като умре, а и като живее в болка. Доброволно! Толкова въпросителни има около цялата тая история, та чак намирисва. И само като се замисля как византийците са прекроявали библията на всеки вселенски събор, рационалният ми ум заработва; защо баща му /на Христос/ го захвърля с тази двойствена природа в света на хората – хем бог, ама не съвсем? Защо баща му не го е светнал за техниките на положителното мислене и автосугестията, а го принуждава да се уповава на непонятната любов? Защо не му е отворил очите за личностните тренинги, а го е ограничил само с невидимата вяра? Защо не му е дал бездънно прасенце – касичка, което да спаси света от бедност, а го е дарил с дарбата да лекува и да раздава надежда, която не става за ядене? И защо, по дяволите, баща му му е вменил, че висш дълг не е личното щастие, а спасяването на свят, който сам не желае да бъде спасен?
Знаете ли, всеки ден срещам Христос по улиците, мълчаливо понесъл кръста си на гръб. И всеки ден забивам по още един пирон в плътта му, извръщайки глава от него. Правя се, че не го виждам, когато се разминаваме. Оставам глуха и сляпа за страданията му и хладнокръвно затварям сърцето си само за моите си болки. И ако по някакво чудо искрицата на състрадание проблесне някъде вътре в мен, три пъти измервам тежестта на кръста му – за да се уверя, че не тежи колкото моя собствен, преди да подам страхливо ръка, в очакване, че ще ми я отхапе. В очакване, че така отчаяно ще се вкопчи в мен, че ще ме засурка заедно с него по нелекия път на самоотрицанието в името на човека и на Бог.
Днес всички ще отидем на църква. Всички ще послушаме скимтенето на попа. Ще спазим по конец православните традиции. Ще се надпреварваме кой първи да си запали свещта от оригиналния благодатен огън, кацнал с правителствения самолет. Ще чукнем по едно яйце. След петата ракия и по едно хорце. Ще хапнем агне и козунак и после ще четем съвети как да се справим с преяждането по празниците. Ще напълним търбусите, ще утолим страстите, ще се почувстваме физически задоволени – поне до следващото ходене до тоалетната. Благодарим ти, Христе, че имá смелостта да увиснеш на кръста , та да можем ние, след тебе дето идем, да имаме почивни дни. Амин!

Автор: Виолета Стайкова

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете вашият коментар!
Моля, въведете вашето име