За поредна година през септември отдавам цялото си внимание, любов и сантимент към Мелпомена, завладяна от нескрит интерес и любопитство към театралния афиш, който предлага „Сцена на кръстопът“.
Ще си призная, че не гледах всичко това, което бях планирала, по една или друга причина, но през изминалите 14 дни успях да видя немалко постановки на различни български театри.
Без да претендирам за театроведски анализи и коментари, ще се опитам да разкажа за тях съвсем честно, от гледната точка на един обикновен зрител, който обича и се прекланя пред театралното изкуство.
Вече разказах за първото представление, което гледах и което доста ме впечатли – „Танцът Делхи“ на Народен театър „Иван Вазов“ и за това няма да повтарям суперлативите си за него.
Постановката на Драматично-куклен театър „Иван Димов“ – Хасково „Честита съпруга“ ме привлече не само поради факта, че неин режисьор е Елин Рахнев, но и защото това е дебютната пиеса на пловдивчанина Петър Влайков, който е актьор в хасковския театър. Тези факти привлякоха любопитството ми и не мога да кажа, че съжалявам за избора си, защото се натъкнах на свеж текст, който разказва историята на мъж и жена, които взаимно променят интимния си свят. Историята разнищва темата за бягството от действителността чрез лъжата и как и преструвката може да се окаже единствения спасителен остров за нашите души. Може ли лъжата да бъде „благородна“, необходимо ли е да изживеем живота си без преструвки или сме подвластни на импулса да създаваме необходимата ни реалност, независимо какви средства използваме? „Честита съпруга“ обръща поглед и към самотата, депресивните състояния, които тя води със себе си и отчаяните ни опити за справяне с тях. Самотен мъж наема за дългосрочна „съпруга“ проститутка, но преструвката и на двамата се превръща в истинско увлечение, което бива прекъснато от съдбата. Пиесата приканва към размисли върху ценностната ни система и табутата, върху тънката нишка между фалша и истината, върху отговорността и любовта, върху искрената отдаденост и професионализма, и всичко това на фона на безнадеждна обреченост.
В камерния спектакъл участват Стефан Денолюбов и Николета Малчева. Няма да скрия пристрастията си към таланта на актьора с изключителна чувствителност Стефан Денолюбов. Органичен и естествен в ролята си, той всячески помагаше на партньорката си в трогателните й опити да се доближи до неговото ниво. Но Николета Малчева също заслужава адмирации, защото се е справила и победила в най-страшната битка, битката за своето здраве!
Класическата пиеса на Чехов „Вишнева градина“ получи нов прочит чрез новаторския замисъл на руския режисьор Василий Сенин, който гостува на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен.
Впечатлена съм от режисьорската хрумка да постави зрителя на сцената, а действието, което се развива в имението на Любов Андреевна и знаменитата вишнева градина, да се развива на авансцената и в зрителната зала. Седалките и парапетите в залата са покрити с бяло платно и само осветлението създава алюзията за красива градина, отрупана от вишнев цвят, която носи носталгични спомени, но е само в тежест на финансово затруднените й собственици. Тази режисьорска метафора прави аналогия с изкуството, което в последните години се опитва да изложи всичко за продан, поради финансовата си обремененост. Въпросът който си поставя режисьорът е, дали справянето с финансовите проблеми няма да доведе до девалвация на духа?
Интересни решения имаше и по отношение на Фирс (Петър Кръстев), който подобно на старците в „Мъпет шоу“ стоеше в ложата и даваше напътствия на Дуняша (Бориса Сарафова). Обещаващият млад актьор Асен Данков също беше стабилен в изграждонето на образа на ткърговеца Лопахин – амбициозен, решителен и предприемчив млад човек. В пиесата участва и един от най-интересните млади български актьори – Ованес Торосян, за когото думите не стигат.
„Терапевти“ – пиесата на Кристофър Дюранг, с която Сатиричният театър се представи на Сцена на Кръстопът, под привидно забавление за публиката, се опитва да се порови из дебрите на самотата, щастието, любовта и желанието на всеки да намери своята емоционална и духовна половина.
Жанрът на пиесата е определен с много модерната напоследък дума „драмедия“, което, според мен, си е чист оксиморон. Спектакълът, който аз гледах, се доближаваше повече до пародия и фарс, в който са използвани доста подсилващи ефекти, като интерактивна мултимедия и музикални изпълнения на живо от актьорите. Сюжетът на пръв поглед е доста тривиален – наближаваща тридесетте години симпатична, но самотна Прудънс (София Бобчева) пуска обява за запознанство, на която се отзовава странният Брус (Явор Борисов), който се оказва, че е гей и съжителства със своя интимен партньор (Боян Арсов). От тази интрига се завързва една на моменти доста истерична интрига, в която са замесени двамата психотерапевти – д-р Стюарт (Калин Сърменов) и Шарлът (Алекс Сърчаджиева). В пиесата е включен и един свързващ персонаж, който обаче повече наподобява член на анархистичната хакерска организация Anonymous (Мартин Каров).
Лично за мен, в този спектакъл изразните средства, с които режисьорът е искал да постигне фарсът и гротеската ми дойдоха малко в повече, макар че екстравагантното решение се хареса на по-голямата част от публиката. Преднамерената абсурдност, сексуалните намеци и пресилената актьорски игра са сред основните акценти на сатиричния жанр, но „многотията“ трябва да бъде премерена, за да не се отнема от същността на историята, която има за цел да ни накара да се замислим.
Не искам да пренебрегвам достойнствата на спектакъла, създаден от режисьора Владлен Александров, сценографа Елена Иванова и композитора Асен Аврамов, които са се стремили да изградят палитра от различни емоционални състояния и преживявания у героите, като доминираща значимост има любовта. Водеща в пиесата е и идеята за това, как преживяната емоция може да обуслови изменения в Аз-концепцията на човека.
Сходен по сюжет и съдържание, но направен с коренно различна стилистика, беше следващият спектакъл, който гледах. „Петел“ по пиесата COCK на Майк Бартлет с режисьор Стайко Мурджев, постановка на Младежки театър „Николай Бинев“, също разисква емоционалните конфликти в конфигурацията двама мъже и една жена. И тук мъжете са в интимна връзка, докато в животът им не се намеси една жена. Но изразните средства, които използва Стайко Мурджев са твърде пестеливи, дори бих казала стерилни, като сценографията на Марина Райчинова е максимално изчистена, а сцената наподобява затъмнен дансинг в нощен клуб, чиито единствен акцент е фамозното осветително тяло в средата. Музиката, която е пълноценен участник в спектакъла, е дело на Петър Дундаков.
Тук действието е предоставено изцяло на актьорите, които се справят брилянтно със задачите си, за да изградят плътни образи. Александър Хаджиниколов е изключителен в ролята на дългогодишния приятел на Джон (Бойко Кръстенов). Хаджиниколов прави виртуозно превъплъщение в образа на капризния, доминиращ, чувствителен и ексцентричен М., който е готов да използва всички средства, за да запази обожанието на своя партньор. Той е изключително органичен и убедителен, без залитания в една или друга посока. Мога само да изкажа своите адмирации за играта на безспорно талантливия Александър Хаджиниколов! Бойко Кръстанов пресъздава Джон, чиито сърдечен избор се разклонява в две посоки, попадайки в неочаквания любовен триъгълник. Кръстанов е сред младите актьори, чиято работа много харесвам, но в този случай той ми се стори някак колеблив и неуверен, което вероятно е преднамерено търсене, изискващо се от ролята му. Рая Пеева е интригуваща, настоятелна, устойчива и мотивирана да се бори за любовта на мъжа, който е избрала, независимо от неговото минало. От Михайл Билалов, който се появява в образа на бащата на М., не получих това, което очаквах. Пиесата акцентира върху вътрешния конфликт на Джон и борбата с илюзията, че е влюбен и в двамата, а въпросът е, дали е възможен изборът и дали той води до разрушителното чувство за вина?
Следващият спектакъл, който имах удоволствието да гледам, беше „Палачи“ от Мартин МакДона, с режисьор Стоян Радев, сценография Веселин Шурелов, костюми Елица Георгиева и музика, която беше изпълнявана на живо от Дамян Михайлов, постановка на Театър „София“.
Действието се развива в средата на 60-те години на миналия век, когато в Англия е забранено смъртното наказание чрез обесване. Деян Донков се превъплъщава зашеметяващо в ролята на егоцентричния, агресивен, деспотичен и изпълнен с комплекси бивш палач Хари Уейд, чиято най-голяма гордост е броят на хората, които е обесил. Той влиза в задочно съревнование с друг известен палач Албърт Пиърпойнт (Ириней Константинов), с когото си оспорват титлата за най-голям брой екзекутирани, но целта на пиесата не е в това, да разкаже професионалната история на тази мрачна професия, а за вината, която винаги се наказва със страдание. В пиесата участва прекрасната млада актриса Мартина Троанска, която играе ролята на 15 годишната Шърли – дъщеря на Хари. Тя е твърде свенлива и е жертва на постоянния присмех и подигравки на баща си, но в един момент открива топлота и внимание в лицето на един напълно непознат – Мууни (Мартин Гяуров), които се появява напълно ненадейно в кръчмата на баща й. Мууни всъщност има задачата да отмъсти на палача за последната му екзекуция, която той е направил малко реди да забранят смъртното наказание, и е причина за кончината на невинен човек. Обратите в историята са много и за това не се наемам да разказвам сюжета, но определено това представление се нарежда сред фаворитите ми.
В черната комедия своите прекрасни актьорски възможности демонстрираха и Лилия Марвиля, като предана съпруга, усърдна домакиня и майка на Шърли, Михаил Милчев – комплексирания и боязлив помощник на Хари, който също е обект на подигравки и присмех сред приятелите на палача, Пламен Манасиев в ролята на инспектор Фрай, Юли Малинов в ролята на журналиста, който пише възвеличаваща статия за екзекутора, както и постоянните посетители в кръчмата на семейство Уейд – Сава Пиперов, Юлиян Рачков, Илия Виделинов и Николай Димитров.
Макар че темата за смъртното наказание на първо четене може да ви се стори твърде мрачна и тежка за преглъщане, тази пиеса е забавна, лека и изключително приятна за гледане, а музиката, изпълнена на живо от Дамян Михайлов, привнася онази деликатна нотка, която не позволява на спектакъла да остави горчив вкус в устата.
Завърших тазгодишния си маратон из фестивала „Сцена на кръстопът“ със сценичната версия на Веселка Кунчева и Ина Божидарова на повестта от Гогол „Нос“, продукция на Театър 199. Постановката е изпълнена с типичните за Гогол сарказъм и ирония. Майор Ковальов е изправен пред трудността да се бори с бюрокрацията на властта и предразсъдъците на хората, защо му липсва напусналия го Нос. Да, Нос с главна буква, който е самостоятелен индивид, живеещ свой собствен живот. Основната тема на историята е загубата на част от Аз-а, породена от глупави слухове, клюки и интриги, а акцентът е поставен върху сблъсъка с безмислената бюрокрация и чиновническо бездушие. Пиесата ни кара да се замислим върху въпроса кое е по-важно – човекът или неговият статут? И дали всячески не се опитваме да прикрием човечността у себе си, за да отговорим на очакванията на съвременния свят?
Веселка Кунчева отново показа своето майсторство, като ни разказа абсурдно смешната история с огромно майсторство, използвайки прийоми и от драматичния, и от кукления театър. Сценографията и костюмите на Мариета Голомехова, както и музиката на Христо Намлиев, са чудесна поддръжка на цялостната концепция на спектакъла, а Георги Спасов и Полина Христова са изградили един безупречен актьорски тандем. Те използват умело езика на тялото, жестовете и мимиките, вокалните си възможности и различните видове маски и носове, за да разкрият абсурда на живота, в който сме обречени на тотално обезличаване. „Нос“ е великолепен спектакъл, доминиран от реалистичната гротеска, разкриваща като в криво огледало характерните черти на обществото.
За „гвоздея“ на фестивала, моноспектакълът по романа на Милен Русков „Чамкория“, с режисьор Явор Гърдев и Захари Бахаров в ролята на Бае Слави, няма да напиша нищо, само защото съм правила обстоен материал за този спектакъл още преди месеци, когато имах удоволствието да го гледам.
Голяма част от представленията затвърдиха мнението ми, че не всеки спектакъл би могъл да бъде адаптиран успешно на друга сцена и при гастрол се губи част от концепцията на екипа, който го е създал, както и успешното пресъздаването на основните драматургични елементи на пиесата.
Тази вечер фестивалът ще бъде закрит с РОМАНЪТ НА МОЯ ЖИВОТ, представяне на книгата и филма, посветени на 75-годишнината на големия актьор СТЕФАН ДАНАИЛОВ.
Ще завърша с мисъл на креативния директор на фестивала Елин Рахнев „Сцена на кръстопът“ е най-естествената версия на вълшебното. Той просто е вълшебното на вълшебното. Така било е и така ще бъде. Да живее Фестивала!“
