„Теория на драмата“ е озаглавена една впечатляваща изложба, която изпълни залите на Градската художествена галерия в Пловдив. Емил Атанасов успя впечатли и развълнува многобройните си приятели и почитатели с въздействаща живопис. Гротескни, сатирични, драматични, мрачни или сякаш озарени от неземна светлина, но изключително емоционални картини. Картини, които не оставят никого безразличен Щастлива съм, че имах възможността да разговарям с Емил Атанасов и да го представя на читателите на europlovdiv.com.
- Емил Атанасов – режисьор, драматург, художник, реставратор… различни амплоа. Какъв всъщност си ти? Кое от тези занимания ти е най-любимо и в коя от тези роли се чувстваш най-добре?
- На първо място – художник. Всичко останало е на втори план. Може да се каже, че аз „работя художник“.
Емил Атанасов - Но си завършил кинорежисура в НАТФИЗ, в доста филми си участвал и като художник…
- … И като артист (смее се). Изиграл съм четири попа, три трупа, въстаник и още няколко подобни епизодични роли.
- Явно си „широкоспектърен творец“, един истински артист. Но имам чувството, че в публичното пространство твоето име няма тази популярност, която несъмнено заслужава. Защо така се получава?
Емил Атанасов и Станимир Видев - Не ти ли е правило впечатление, че когато някой говори за „широкоспектърен антибиотик“, винаги остава съмнението, че с него не могат да се излекуват всичките болежки. Това, че артистът е „широкоспектърен“ е по-скоро камуфлаж. Забавлявам се, когато художниците кажат „гледай колко е силен в режисурата“ или когато драматурзите кажат „страхотна картина“. Аз просто мигрирам и съм нещо като бракониер в различните поприща. Защото иначе ще се взема много на сериозно. В драмата не са важни отговорите, а са важни въпросите. Това е и основната роля на драмата – да задава въпроси, а не да формулира отговори. Разбира се, че искам да съм известен, но предпочитам да не е на всяка цена. Искам да ме оставят на мира и да си върша работата. Не искам да бъда определян. Не искам да бъда дефиниран. Не искам да участвам в някакви теории. Защото теорията на драмата е, че всичко е драматично.
- Това ли е причината да сложиш това заглавие на изложбата – „Теория на драмата“?
- Да, защото погледнах работите си и те са силно драматични. Погледнато от страни те са и театрални, и изкуствени, и малко преднамерени, някак в мизансцен. И мрачни, но и любими. От поглеждането в сутрешното огледало, та до трая на вечерта, спящ на бара или някъде в пространството, човек живее драматично. Постоянно в драми, постоянно в колизии. Постоянно в някакъв театър. Въпросът е дали участваме в Шекспирова пиеса, в театър на абсурда или в телевизионен сериал?
- Този драматизъм ли провокира творческото ти въображение?
- Делника провокира въображението ми. От отварянето на очите сутрин, до затварянето им вечер, аз съм провокиран. И винаги си казвам „отново имам един ден с Емил Атанасов“. И искам да го изживея, и да го осмисля.
- Според мен си творец, който има изключително силно въздействие върху публиката си. Как успяваш да го постигнеш?
- Всичко е много простичко. Максимална откровеност! Дали можеш да рисуваш, дали не? Както в любовта, така и в живота, едно е важно, максималната откровеност винаги печели. Аз съм безкомпромисно честен към себе си. Честен до болезненост. Дори в цялата си безпомощност, дори в цялото си страдание… И когото си откровен, ти въздействаш. Нещата са много простички и няма начин да сгрешиш. В писането се водя от същата максима. И за това много хора се чудят как в моите пиеси нещата се случват много леко и естествено. Причината е същата – откровеност.
- Заговорихме за драматургия и не мога да не отбележа, че ти си автор на две пиеси, които се играят вече няколко сезона при нестихващ интерес. Това са „Околовръстното“ и „Да разлаем кучетата“.
- „Да разлаеш кучетата“ е режисьорското заглавие, но то се оказа печеливша формула. Пиесата се играе вече четвърти сезон в театър „Българска армия“ и вероятно ще се радва на дълъг живот. А причината е същата. Успехът идва, когато задаваш въпроси и си максимално откровен.
- В изложбата представяш фигурални композиции и пейзажи, но в една картина разпознавам двама наши приятели – покойният вече Пламен Панев и Владо Шишков.
- Виж колко е странно. Тази изложба, която е третата за годината, се появява след двадесет годишно мълчание. Но в тази изложба са събрани картините, рисувани през последните дванадесет месеца. През тези дванадесет месеца загубих приятели, загубих родител, загубих много неща, но и спечелих всичко…
