В последните дни, различни медии се надпреварват да разказват, къде по-достоверно, къде с по-жълтеещ привкус, за импровизирания концерт, който Мичо Димитров направи в самолета между два китайски града. Но малцина са колегите, които се поинтересуваха от турнето, по време на което българските музиканти спечелиха сърцата на китайската публика, пожънаха бурни аплодисменти и разнасяха славата на българските филхармонични оркестри из необятната китайска страна.

Аз имам невероятния шанс и удоволствие да ви представя великолепния пътепис, който е написан по време на  турнето от един от участниците в него – цигуларката Кремена Миленкова, която го предостави специално за читателите на europlovdiv.com.

Казвам се Кремена Миленкова и по професия съм цигулар с две висши образования – Музикална педагогика и Здравен мениджмънт. Работила съм в най- добрите български оркестри и съм имала щастието да се уча от най- талантливите диригенти и изявени музиканти. Още на 18 годишна възраст стартирах професионалния си път с Русенска филхармония. След няколко години се преместих в София и имах щастието да работя в Софийска Филхармония. С натрупания опит в симфоничната музика реших да се запозная и с оперната. Така изминаха още 10 години в Национална Опера и Балет, до момента, в който не реших, че имам нужда от нови предизвикателства. Да, аз май съм от хората, които никога не спират да вървят, които имат постоянно нови идеи и енергия в изобилие да опитват да ги реализират. Напускайки Национална Опера се гмурнах в нещо абсолютно ново и непознато – IT технологии и сървъри…Работих 2 години като мениджър в голяма американска IT компания, за да открия ,че сцената и цигулката ми липсват и каквото и да правя музиката и цигулката са част от мен и са призвание, от което не бих се отказала. Продължавам да свиря като цигулар на свободна практика и го правя винаги с цялото си сърце. За 23 годишен трудов стаж имах възможността да обиколя доста света, благодарение на турнетата. А те – турнетата не са точно това, което вие най- вероятно си представяте. Защото лъскавата страна – пътуванията, различните дестинации, екзотичните преживявания , се преплитат с една друга страна – тежкото ежедневие, часовете в репетиции, несгодите по време на турнето, разликите в културите, натрупаната умора от хилядите километри път, които се изминават ежедневно и т.н. Не помня и нямам обяснение защо и как започнах да пиша по време на пътувания, но пътеписите ми се превърнаха в част от ежедневието ми по време на турне, когато часовете минават върху седалката в автобус, влак или самолет. Това е моя начин да пътувате и преживявате заедно с мен. Надявам се да ви е приятно пътуването! Enjoy!

Първа част

На 22.12.2018г. една група от 55 човека се качи на самолета на Qatar Airlines и отлетя от София в посока Китай, с първоначална спирка Катар. Всичко на софийското летище беше под контрол като се изключим, че на един от именитите музиканти беше конфискувана бутилка ракия от ръчния багаж, която той изстрада по време на целия полет и май тази загуба ще бъде споменавана още много дълго.

След няколко часов полет се приземихме в Доха-Катар. Имахме над 6 часа престой на летището преди да се качим на следващия самолет. Летището в Катар е едно от най- модерните в света. Изключително лесно за ориентиране, просторно, чисто и модерно. За да се убеди пътникът още повече в това, катарците са направили спа комплекс с фитнес, плувен басейн и джакузи, както и хотел в самото летище. За човек, който има дълъг престой между полетите това е прекрасна възможност за релакс, която не трябва да бъде пропусната. Освен всички магазини, мениджърите на летището са помислили за децата, и навсякъде са направили детски площадки с футуристичен дизайн. Интернетът е безплатен и има зони с монитори, където спокойно може да сърфирате из нета колкото ви се иска. Въпреки огромната натовареност на това летище, по никакъв начин не се усеща колко много хора има. Това се дължи на уникалния дизайн и простор. За улеснение на пътниците, от единия край до другия на фоайето върви влакче, в случай, че на някой не му се ходи пеша. Това, което мен лично най-много ме впечатли, са зоните за релакс, където се усамотяваш, можеш да полегнеш и да поспиш или да гледаш тв, четеш книга или каквото ти душа сака…

И така, след 6 часа се натоварихме в още по-голям самолет и литнахме към Шанхай. След около 8 часа кацнахме в комунистически Китай. Последваха още доста часове на летището, където се редихме от опашка на опашка и раздавахме пръстови отпечатъци докато най-накрая стигнахме до багажите си. Един куфар не беше пристигнал и изгубихме доста време докато се уточнят подробностите, през това време се изгубиха и колеги от оркестъра и накрая се изгуби и една чанта…ако бяхме останали още малко на летището организаторите рискуваха да ни изгубят един по един затова ни натовариха на два автобуса от времето на Ким Ир Сен и потеглихме през Шанхай. Шофъорът на атобуса беше добре екипиран за зимата с яке и неясно защо караше на отворен прозорец. Реших да го помоля да го затвори и тогава се сблъсках с жестоката действителност – в Китай каквито и езици да знаете, трябва да знаете, че нищо не знаете! Дори и пантомимата не може да помогне в Китай, единствено и само китайски!!! Опитахме всичко, включително му сочехме прозореца, но освен тъпа и недоумяваща физиономия, нищо друго не успяхме да постигнем. Затова един колега просто избута шофьора и  затвори прозореца! След като разрешихме и този въпрос, пътуването продължи по градска магистрала с 80-100 км/час, без никакви задръствания, около 2 часа и половина през огромния мегаполис Шанхай, докато стигнем до хотела. Настанихме се бързо по стаите и се радвахме като малки деца когато разбрахме, че има интернет и можем да се свържем. Стаите бяха просторни, отоплени и чисти. След час трябваше да отидем на вечеря и бяхме любопитни какви ужасии люти ще ни бъдат предложени. От други музиканти, които са идвали в Китай, имахме информацията, че нищо не става за ядене и всичко е ужасно люто. Приятната изненада беше голяма когато се озовахме в ресторанта в хотела и големи кръгли маси бяха богато заредени с всякакви ястия – познати и непознати. Всичко беше много вкусно, а за десерт ни предложиха диня. След обилната вечеря се паркирахме успешно по леглата и заспахме зимен сън…

Закуската също беше много разнообразна. Имаше и твърдения, че кафето в Китай за нищо не става…, но установихме, че и кафето е много хубаво. Така че и този мит беше разбит.

Днес ни чакаше репетиция от 15 часа, затова веднага след закуска се втурнахме по улиците да открием всякакви забележителности и магазини. Намирането на магазини всъщност се оказа приключение, тъй като отвън по нищо не можеш да различиш кое какво е, а и пише на китайски. Както вече споменах, никой, абсолютно никой не говори други езици освен китайски и нямаш никакъв шанс да питаш минувачи. Първият голям магазин, който открихме и си мислехме, че е местния мол, се оказа магазин за домашна техника на няколко етажа. Излязохме разочаровани и продължихме напред. Като по чудо се озовахме в нещо, доста по-мизерно от Илиенци. Там се влизаше през един невзрачен вход и вътре, в малки кутийки, се продаваха всякакви дрехи, най-вече якета. Разнообразието от цветове, модели, цени и качество бе толкова огромно, че аз дори се обърках и изморих. Истинско приключение е, когато решиш да преговаряш за цената, защото няма на какъв език да го направиш. Една от продавачките толкова много искаше да ни помогне да я разберем, че взе лист и започна да пише…мислехме, че ще напише нещо с цифри, но тя ни написа дълбоко-смислени китайски йероглифи и остана много разочарована като разбра, че и йероглифите не разбираме! След дълги преговори, театрални жестове, писане на цифри и 1-2 часа в тотално неразбирателство, напълнихме торбите и всички, включително и продавачките бяха щастливи – те се радваха и бяха готови на всичко, само и само да си тръгнем и да не ги мъчим повече, а ние изморени искахме да се приберем в хотела, за да не закъснеем за репетиция. Все пак, нали затова сме дошли чак до Китай – да свирим! Но…нещо китайската организация е неорганизирана – забравили са, че нямаме в хотела инструменти и пултове и ни зарадваха приятно с новината, че няма да имаме и днес репетиция – тоест подарен свободен ден! След обяда се втурнахме в другата посока и открихме един истински съвременен музей на китайските стоки – луксозен мол. Направихме си много хубави снимки пред коледните украси вътре, разгледахме и се убедихме с очите си колко различно може да бъде китайското качество от това, което се предлага в БГ. Напълнихме очите, изморихме краката и се прибрахме към хотела, за да съберем сила за вечеря. Днес е Бъдни вечер – още една хубава новина – в Китай не се пости!

25.12. – Коледа е!

Днес започва и нашата концертна дейност. До обяд се наслаждавахме на почивка и, след като отново заредихме коремите с китайска храна, потеглихме към първата концертна зала. Целият ден правихме репетиция, за да успеем да съберем програмата и пръстите си след това дълго пътуване от България. Имахме и рожденик, който ни почерпи с китайска торта. Домакините ни се бяха погрижили преди концерта да не ни липсват кафе, чай и банани.

Настроението беше много приповдигнато въпреки ниските температури в залата. Още преди да тръгнем от България ни бяха предупредили, че в Китай залите са изключително студени – не са ни излъгали. Концертната ни програма е много разнообразна и изключително приятна за свирене и слушане – валсове, полки и няколко китайски шлагера, както и съвременен концерт за пиано, изпълняван от композитора. И така от репетицията преминахме директно и към концерта, който естествено премина с голям успех!

Бързахме да се приберем към хотела, тъй като ни чакаше вечеря и имахме само 4 часа преди да потеглим към летището и да посрещнем изгрева. Днес, 26.12 ще бъде един от най-тежките дни. След почти никакво спане и пътуване до летището, полет и настаняване в хотел, имаме нова репетиция и концерт в нов град (дори не си правя труда да запомням имената на градовете, защото звучат ми еднакво китайски).

26 декември – Денят, който ще запомним на това турне!

Нощта беше изключително кратка (спали сме 2-3 часа). Потеглихме за летището в 5 часа сутринта. Чекирането си беше приключение защото се оказа, че китайците, освен че не разрешават запалки в ръчния багаж, не разрешават и всякакви запалки, кибрити и флакони в големите куфари. Незнам какви детектори имат тези пусти китайци, но по няколко пъти връщаха куфари и все намираха нови запалки, чиито собственици отдавна са забравили за съществуването им. След успешното приключване на чекирането, последва минаване през секюрити за ръчния багаж и като сомнамбули се запътихме към терминала на авиолинии China Eastern.

Всичко вървеше по план до момента, в който се качихме в самолета и сложихме коланите. И така си постояхме 2 часа…Нито излетяхме, нито знаехме какво се случва. В един момент съобщиха, че трябва да слезем от самолета с всичкия ни багаж от съображения за сигурност… И се започна великото преселение към летището.

Освен че отново се озовахме в летището, неясно защо отново ни накараха да минем през скенерите вече сканирания ни един път ръчен багаж и отново към терминала пред самолета. Последва още час-два чакане на терминала и отново ни качиха в самолета. Отново сложихме коланите и си мислехме, че ще излитаме и ….отново нищо не последва…И така още 2 часа, през което време и китайските пътници се изнервиха и започнаха да си изпускат нервите. Това, което получихме като обяснение беше, че един пътник, който е чекирал багажа си за полета се е отказал да лети и има съмнение за взривно устройство в багажите – затова всичко отново на скенер. След това имаше обяснение, че всъщност пътникът, който се е отказал да лети всъщност е имал пейсмейкър на сърцето и имало риск да се взриви по време на полета и затова го спрели да не лети и трябвало да му смъкнат багажа.

Китайските действия и обяснения нямат логика – ако беше само в пътника проблема им, защо тогава искаха да смъкнат и нас от самолета и ръчния ни багаж? Защо и след като отново бяхме проверени и качени в самолета отново не излетяхме? В самолета влизаха някакви странни униформени с телефони в ръка и снимаха. Какво снимаха толкова с тези телефони така и не ми стана ясно. Но след още 2 часа, решиха да разтоварят и целият самолет, включително и пощенските пратки, големи кашони и т.н. Това закъснение се превърна в истинска заплаха за нашия концерт, защото времето неумолимо вървеше напред. Един от пътниците в бизнес класа толкова се беше ядосал, явно защото му бяха провалили някоя бизнес сделка, че искаше да слиза от самолета и въобще да не излита. Но това означаваше, че ако слезе ще трябва да смъкнат отново багажа, за да извадят и неговия куфар. Всички останали китайци около него разгорещено го убеждаваха да не го прави и явно успяха да го склонят.

За да разведрим обстановката ми се прокрадна една идея, за която потърсих съмишленици. Искаше ми се да извадим инструментите и да направим един флашмоб, за да приповдигнем настроението. За съжаление обаче нямахме ноти, за да съберем набързо формацията. И тук идва момента да поговоря за нашия концертмайстор Мичо Димитров. В никой от моите пътеписи не си позволявам да споменавам имена, но този човек е една ярка личност, която напълно заслужава уважението и респекта, с който се говори за него по целия свят. Когато нашият мениджър му каза за идеята, Мичо Димитров разкопча колана на и без това неизлетелия самолет, изправи се, извади си цигулката от багажното, отвори я, дойде в средата на самолета и засвири….засвири с цялото си сърце “Севдана”. И беше едно невероятно изживяване, което думите не могат да опишат. Китайците първо зяпнаха, след това бързо се организираха и заснимаха с телефоните. И изведнъж, под гръмките аплодисменти по време на неговото изпълнение, самолетът потегли – музиката е магия!

Летяхме 3 часа, кацнахме благополучно и бързо се отправихме към изходите, за да си вземем багажа. Нямахме никакво време за губене, защото вече бяхме закъснели за нашия концерт. Веднага се натоварихме по автобусите и последва ново пътуване до нов град за концерта – още 2 часа до концертната зала. Пристигнахме директно в залата, без настаняване в хотел и къпане, гладни и изморени. Наложи се да смъкваме с нас освен инструментите и куфарите си, тъй като концертните облекла не бяха извадени предварително.

Китайците ни чакаха пред залата и снимаха с телефони цялата суматоха около тях. На входа на залата организаторите ни чакаха и на всеки от нас раздадоха по един червен кашмирен шал и китайски йоани, тъй като бяхме пропуснали обяда си. Какъв обяд, та ние за вечерята не мислехме още, чакаше ни концерт без никаква предварителна акустична репетиция.

Бързо отваряне на куфарите, преобличане, отворихме инструментите и концерта започна. И така показахме на китайците българското чудо – след това чудовищно пътуване, стрес и умора да успеем да се организираме и да засвирим, да дадем сърцето си за музиката! Изкарахме концерта без пауза, изсвирихме и всички бисове, с които разполагахме. Вечерта завърши в полунощ когато се настанихме в хотела и седнахме да вечеряме преди още да сме се настанили по стаите. Мдаааа…беше един тежък ден, но не бих заменила хубавите емоции, с които беше изпълнен!

Следва продължение…