С поднасяне на венци и цветя пред паметника на Капитан Бураго в Дондуковата градина, пловдивчани почетоха 138 години от Освобождението на града от османско робство. На тържествената церемония присъстваха кметът на Пловдив инж.Иван Тотев, народният представител д-р Димитър Шишков, заместник-кметове, председателят на Общински съвет – Пловдив г-жа Савина Петкова, заместник-областният управител Иван Антонов, кметовете на райони, общински съветници, представители на комитет „Родолюбие“, на Съюза на офицерите и сержантите от запаса, ветерани и граждани.
В официалното честване, организирано от Община Пловдив, участваха почетна рота и военен духов оркестър. Паметта на загиналите за свободата на Пловдив беше почетена с падане на колене и минута мълчание.
Слово по повод 138 -та годишнина произнесе директорът на Регионалния исторически музей в Пловдив Стефан Шивачев.
(пълен текст на словото)
„ 138 години са достатъчно дълг период човешката памет да изличи спомена за събитията от миналото. Но дати, които остават в летописа на нашия хилядолетен град. Годината 1371 завинаги ще остане записана с черни букви, защото от нея започва един петвековен период, в който градът в Османската империя се нарича Филибе и е отделен от неговото естествено място, като част от европейската християнска цивилизация. И други народи между ХІV и ХІХ век са загубвали своята политическа независимост, но „нашето робство“ е съвсем различно. Чуждите завоеватели унищожават, българската държавност, институциите на независимата ни църква и българската аристокрация.
Но в историята на Пловдив със златни букви е записана датата 16 януари 1878г., когато свободата отново изгрява над вечния град на Тракия. Трябва да помним, че до този ден не се достига никак лесно. В края на ХVІІІ век българското население даже не се споменава от чуждите пътешественици посетили Пловдив. За да дойде времето на големите българи от фамилията на Чалъковци, достигнали до икономическото могъщество и повели борбата против гърцизма. Те изразходват цялото си богатство за построяване на новите християнски храмове, в които техните наследници довеждат борба за проповед на български език до победен край. Те построяват сгради за български училища, за да могат Найден Геров и Йоаким Груев тук в Пловдив да създадат първото класно епархийско училище и гимназия в българските земи. Техните следовници превръщат през 1876 г. Тракия в огнище на борбата за национално освобождение. През тези страшни месеци всеки ден по Главната улица на Пловдив увисват на бесилките десетки участници във въстанието. Саможертвата им довежда до решението на Великите сили за възстановяване на българската държавност.
Но свободата на България дължим на Руско-турската война от 1877 – 1878г. Само Русия може да накара Османската империя да изпълни волята на Великите сили. Това е война на вярата, на православието, която е достойна за вечната ни признателност. От епопеята на тази война ние винаги ще помним боевете за Стара Загора, Шипка и Плевен. Но и последната военна операция – битката за Пловдив.
В началото на 1878 г. е освободена София и руските войски под командването на генерал Гурко навлизат в Тракийското поле. Срещу тях е последната боеспособна турска армия на Сюлейман паша. На 15 януари генерал Гурко със своя щаб се е на няколко километра западно от Пловдив. Лявата колона на руските войски под командването на генерал Дандевил е завзела северното предградие на града „Каршияка“, но е спряна от горящия мост на Марица и турските батареи по тепетата. Десният отряд води оспорвани боеве в полите на Родопите по линията на селата Брестовица – Марково – Белащица – Брестник с цел да отреже пътя на турската армия за отстъпление към Беломорието. Замисълът на руските войски е обкръжаването на Сюлейман паша и пълния разгром на неговата армия.
Но въпросът пред руското командване е за спасението на най-големия град в българските земи. Пресен е споменът от изгарянето на Стара Загора от обезумелите войски на Сюлейман паша и башибозука през лятото на 1877г. С приближаването на вечерта се появяват огромни пламъци по тепетата на Пловдив. Чуват се глухи гърмежи, последвани от острия звън на камбаните на храмовете. Ударено от случаен снаряд рухва и кубето на църквата „Свети Георги“. По същото време намесата на чуждите консули за спасението на един от най-красивите градове на Ориента, завършва с думите на турския валия на Пловдив: „По-добре да напуснете града, който вече е във властта на черкези и башибозуци“. Европейските дипломати заявяват, че няма да напуснат града, а френският консул Емил Боасе и началникът на железопътната станция Анри Батюс осигуряват оръжие от консулството и френската католическа мисия за българите, които се организират в отряди в защита на своя град. Но силите са неравностойни. Започват грабежи по чаршията и християнските махали.
Битките през ХІХ век завършват най-често с настъпването на вечерния мрак. Но генерал Гурко решава да изпрати капитан Александър Петрович Бураго с отряд от 63 драгуни на разузнаване в Пловдив и опит за спасение на града. Руските кавалеристи разгромяват оставените малобройни турски застави по западната граница на Пловдивското землище и заедно със стотината въоръжени християни завземат централната част на града. От тук нататък легендите се преплитат с историческата истина. Заплашени от обкръжение, редовните турски войски се изтеглят от Пловдив, а след тях и уплашените черкези и башибозуци. Разказват, че пристигайки на Пловдивската железопътна гара, капитан Бураго е видял заминаващите на изток вагони и е заварил изоставената вечеря на гордия някога Сюлейман паша и най-близките му офицери.
В ранната утрин на 16 януари 1878 г. Пловдив осъмва озарен от свободата. Турските войски бягат, но в своята злоба на победени воини, извеждат от затвора „Таш капия“ 123 българи – участници в национално-освободителното движение и ги избиват в местността „Остромила“. Сред тях е и големият родолюбец Душо Хаджидеков. Свободата отново е изкупена с българска кръв.
Към обяд пристига с щаба си прославеният пълководец генерал – адютант Йосиф Владимирович Гурко. В катедралният храм „Света Богородица“ е отслужен благодарствен молебен, а хиляди пловдивски граждани обсипват освободителите със свидни дарове и горещи думи на признателност. В същото време боевете в полите на Родопите южно от Пловдив завършват с разгром на армията на Сюлейман паша. Жалките остатъци от гордите някога полкове, които са опожарили Стара Загора, Калофер, Карлово и Сопот и са атакували Шипченския проход, бягат към Беломорието. Руската армия безпрепятствено достига до потстъпите на Цариград. След 16 януари следва 3 март 1878 г. – денят на българското Освобождение.
16 януари 1878 г. поставя новото начало в развитието на нашия град. Българите демонстрират своята политическа зрялост и поемат управленето на града. На 24 януари е избран първият кмет Атанас Самоковец, а малко по-късно и първият общински съвет. След злощастните решения на Берлинския конгрес – Пловдив – столицата на Източна Румелия, обединява интелектуалния елит на нацията и отново става духовен център на българските земи.
Не случайно този паметник – на човека, комуто съдбата отрежда мисията на освободител на Пловдив, е тук в тази градина. Оценявайки местоположението и духовната сила на нашия град, ръководителят на Временното руско управление княз Дондуков-Корсаков през лятото на 1878 г. разпорежда, тук, на местото на старото турско гробище, да се създаде първата обществена градина в освободена България. Капитан Бураго умира от туберкулоза едва 30-годишен, но пловдивчани не забравят своя герой и на 3 март 1969 г. тук, в Градската градина, е открит неговия паметник.
Уважаеми дами и господа,
Нека с поднасяне на венци и цветя почетем паметта на освободителя на Пловдив, на загиналите в битката за Пловдив 225 офицери и войници от руската армия, на всички, които вградиха своя живот в основите на свободното развитие на нашия град.“
