Националните есенни изложби в Пловдив тази година се провеждат под мотото „Ан пасан“. С помощта на Oбщина Пловдив, Общински институт Старинен Пловдив и фондация „Култура и съвременност” кураторския проект на Национални есенни изложби в Пловдив представи тенденциите в съвременното българско изкуство. В експозицията, която продължава концепцията от предходните две години („Форсиране на избора”-2013 и „Отстранени системи”-2014) да се представят млади автори със съвременнен подход към класическите медии силно професионално присъствие на художествената сцена, изкуствоведът доц. д-р Галина Лардева е включила изложби на девет селектирани български автора, работещи в страната и в чужбина. В това издание се представят Ирина Георгиева, рисунка, Кирил Чолаков, рисунка и фотография,Трепка Петкова, живопис, Йоханес Артинян и Илко Николчев, скулптура, Искра Благоева, живопис, Камен Старчев, графика Миглена Йончева-Николова, живопис и Саркис Нерсесян, скулптура.
Ето как доц. д-р Галина Лардева представя концепцията на проекта „Ан пасан“
Историята на шахматната игра (впрочем подобно на историята на изкуството) настоява на своята древност, държи да разгръща митичния разказ на своето пораждане в посока на незапомнените времена. В същото време системата от правила и заложените в тях фигури и идеи имат твърде скъсен исторически ход. Правилата и принципите на съвременния шах се пораждат едва някъде на прага на Новото време и изразяват динамиката на този праг, комуникативната и изобщо медийната структура на Новото, триумфа на абстрактното и относителното, на мисленето в апории и на виртуалните алтернативи – все процеси, които определят и началата в историята на изкуството.
Понятието за преминаване през бито поле, свързано с възможността за взимане на преминаващата фигура (на пешка от пешка) именно в полето на преминаване, а не в устоите на агенса и пациенса, и то само и единствено в следващия ход, материализира абстракциите на пътя, посоката, целта и в същото време ги отвежда към една друга реалност. Реалност, която независимо от отчетливите си измерения мисли за неща като сянката на другия. Нещо повече – въвлича в игра не само сянката на преминаващия, но и сянката на самото преминаване.
В историческа перспектива ан пасан е неслучайно едно от най-новите правила на шахматната игра: то носи следите от взаимното обостряне и усилен трансфер, в които се осъществява всяко (съвременно) общуване, едва уловимите следи от състоянието на изключение, от придобиването на особена тежест на мига, от доминирането на движението над статичността, на ситуацията над статуквото, на процеса над целта, на метаморфозата над фосила. Всичко това налага една нова сила на погледа с възможностите му да материализира виртуални (потенциални) полета на активност, да развива възприятията на едно изкуство на преминаването.
Това изкуство на преминаването създава пластове на обща сетивна нагласа между шахмата и визуалните образи. Както съвременните създатели на образи, така и техните възприематели разполагат творческата комуникация в неустойчивото, но необятно царство, наречено Мимоходом – територия на нефиксираното, на пробляскващото и губещото се, на редуването между сепване и потапяне в монотонност, на оттеглилото се от еднопосочни каузални зависимости внушение. Така създаването и разбирането на изкуството се развива между на предварителните артикулации и нишките на спомнянето, а играта започва там, където А и Б се срещат не за да решат кой ще притисне другия до стената и ще го победи, а за да се създаде (в игровото преминаване) нещо трето, по-голямо и от А, и от Б.
- Създадено в преминаването
Ан пасан е концепция за това как художественото произведение е замислено и изпълнено във взаимното преминаване на обект и субект. Наред с това произведението се случва в крехката и мимолетна територия на преминаването и трае в неговите граници. По такъв начин то се явява непосредствен продукт на погледа и ситуацията, на безкрайната игра на предварителни рецептивни артикулации и фиксирани в мига конкретизации. Ан пасан е не само начинът да се мисли потенциално възможното като реално присъстващо и налично, но и да се надграждат неговите бъдещи възможни проекции и рефлексии, да се проследи в миниатюра неговият разказ. По такъв начин индивидуалността на наблюдаващия (субекта) преодолява своята единичност и разтваря своите контури в потока на една преминаваща обектна множественост – аз-ът колонизира пространството и се транспонира, придобива фигурата и оптиката на другия в тъканта на преминаващите визуални образи.
- След съзерцанието
Случващото се мимоходом в сетивността на възприемателя снема съзерцанието като класическа школа за алтернативно поведение на модерния човек. Разхождащият се човек трасира с преминаванията си класическата модерност от декадентски (съзерцателен) тип в образа на дилетанта – странстващият с цел самоусъвършенстване, едновременно обект и субект на изкуството, крачещо художествено произведение, автор и артист на собствения си живот. Най-новото време динамизира допълнително модела, създаден от артистичния потенциал на този тип, като изключва естетическата доминанта. В концепцията ан пасан единичността на някогашната контемплация се разпада и множество възможни съзерцателности пулсират в различни посоки, освободени от апелите на естетическото, и напускат някогашния дух на мястото в желанието си да заемат и наситят преминаващите полета, да създават преносими, комуникативно активни пространства на погледа.
III. Авангард и норма
Ан пасан е и матрица на възприемане, която поставя остро въпроса за съдбата на авангарда. Когато след дълга походна отсечка един армейски авангард се е откъснал твърде напред, той лесно бива обграден по фланговете и/или унищожен (усвоен) от противниците. Така преминалите твърде напред части престават да бъдат авангард, докато в същото време техните противници са захранени с прерогативите на авангардното.
Така на междинните (общи) погранични полоси внезапно възникват светове. Макар да съществуват само в имагинерния сблъсък на идеите, линиите и намеренията, в абстрактната относителност на преминаването, на сплитането на траектории и контури, в комбинаторната, а не в естетическата пълнота, тези светове все пак настояват по свой начин на красивото. Красотата ан пасан се състои в това, че човекът винаги ще мечтае да бъде едновременно тук и някъде другаде, едновременно сам и с всички останали, да потегля, въпреки че знае, че никога няма да е в състояние да напусне себе си (окончателно).
Националните есенни изложби в Стария Пловдив се провеждат от 1967 г., като с времето са успели да се наложат като една от най-авторитетните цялостни прояви в областта на съвременното визуално изкуство у нас. Основна цел на събитието е чрез широко обществено и професионално фокусиране да се провокира дискусия относно представите и очакванията в съвременното визуално изкуство, да представя най-доброто от съвременните тенденции в живописта, графиката и скулптурата, като при това отделните изложби остават самостоятелни и в същото време са подчинени на общата концепция.
