Днес е денят, който трябва да обърне погледа ни към националното самочувствие и историческата памет. Към стотиците знайни и незнайни книжовници, духовници и наставници, носели пламъка на просвещението и вдъхвали вярата в народа. Към хилядите борци за национално освобождение, които не се спирали пред трудностите, пред които пътят на историята ги изправял неведнъж.
Честването на Денят на народните будители е възникнало в тежки времена на душевна разруха и покруса след неуспеха в Първата световна война, когато възрожденският идеал е позабравен, а ценностната система на нацията е заплашена от разпадане. И точно в този момент, българите осъзнават нуждата да се обърнат назад, към завета на най-светлите имена от българското духовно минало, към техния исторически опит, кам тяхната вяра в просветлението. Точно в тези мрачни и безперспективни времена, те търсят съприкосновение с онези, чиято мъдрост възстановява равновесието и духовния им уют.
Но знаем ли днес кои са тези духовни учители, които са носели искрата на просвещението и от които е добре и днес да се учим?
Съмнявам се и за това ще напиша техните имена: Йоасаф Бдински, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, поп Пейо, Матей Граматик, Св. Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги С. Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и още стотици радетели за буден дух и българско самосъзнание.
Но светлите умове днес са тотално забравени, а заветите им са потънали в прах и са обвити в паяжина.
Дали по ирония на съдбата или просто, за да ни накара по някакъв начин да се замислим, днешният изборен ден съвпада с Деня на народните будители.
Аналогията е очевидна, защото и днес времената са доста тежки, а духовното оцеляване на нацията буквално е на ръба. И отчаянието на хората личи в изключителна ниската избирателна активност, която ясно показва отрицателния вот, с който населението на страната демонстрира своето негативно отношение към хората, от които би трябвало да зависи оцеляването ни като нация.
Най-тъжната констатация е, че надеждата ни, ако не е съвсем умряла, то се намира в тежка кома. И това е основната причина, поради която сме в летаргия и предаваме душата и тялото си на отчаянието, вместо да обърнем погледа си възрожденските идеали и ценностна система, завещани ни от светлите български умове.
И даваме ли си сметка какво точно зависи от самите нас, за да се променят нещата, а не да чакаме някой друг да решава вместо нас? И да се борим срещу духовната разруха и маргинализиране на масите? И какво ни е нужно, за да премахнем статуквото и да изградим общество базирано не на ново тоталитарно управление, а на обществена солидарност и на народоспасителни каузи? И дали имаме сили за ново духовно възраждане?
