Много са хората, които познават скулптора Цвятко Сиромашки като автор на превърналите се в емблема на града паметници на бележити личности – бюстът на „министъра на цветята“ – швейцареца Люсиен Шевалас, паметника на архитект Йосиф Шнитер, маската на великия бас Борис Христов… И на още много монументи, носещи историческата памет за значими личности, допринесли с живота и делото си за просперитета на Пловдив и България.
Но колцина са тези, които знаят историята на твореца Цвятко Сиромашки. Как е преминало детството му, кога и кой е запалил искрата на любовта му към камъка, кои са неговите най-свидни учители и най-близки приятели, за какво мечтае и за какво се тревожи творецът?
Преди две години, когато скулпторът празнуваше 60 годишнина, наред с признанието за творчеството си, което получи с наградата „Златно перо“ за изключителен принос в областта на българската култура и изкуство и „Почетния знак на Пловдив“, той претърпя и огромното разочарование от поведението на общинарите, които не пожелаха да уважат труда му по маската на Борис Христов. За щастие, днес вече този скандал е отшумял и всеки момент се очаква узаконяването на монумента. През 2015 година Сиромашки беше отличен и със званието „Следовник на народните будители“. В момента творецът успешно се възстановява от тежка операция и замисля бъдещи проекти.
Позволявам си днес да публикувам едно интервю, правено преди две години, когато на чаша кафе в двора на неговата къща, сгушена точно под върха на Небет тепе, скулпторът ми разказа своята лична история. Разказа ми за родителите си, за ученическите си години, за съучениците, и за първите му стъпки като скулптор. Показа ми е много снимки от онези години, час от които ми разреши да публикувам.
Вярвам, че е добре да знаем повече за живота и дейността на големите пловдивски творци и за това ще предоставя историята му на вашето вниминие:
- Цвятко Сиромашки е творец, когото познават и обичат почитателите на изкуството не само в България, а и по света. Но все пак има неща, които не са известни на широката публика. И за това ми се иска да се върнем назад и да започнем разказа с детството и семейството ти!
- Наистина, обръщайки се назад, аз попадам в едни от най-хубавите ми години и ти благодаря, че ми върна спомена за детството. Роден съм в самото сърце на града, между Тримонциум и Партийния дом. Но тогава моята улица „Крали Марко“ беше цялата в кал. Имаше дори две-три волски каруци, които създаваха една допълнителна романтика на нашите младежки игри. Зимно време, когато паднеше снега, ние се завързвахме за задната част на каруцата, пързаляхме се по заснежената улица и беше изключително забавно. Спомням си как родителите непрекъснато ни викаха да се прибираме от улицата. И след като нито кандърмите, нито заплахите им успяваха, те ни намазваха по една огромна, отрязана по дължината на хляба филия със зехтин сол и червен пипер, на която казвахме „циганска баница“, и ние се прибирахме по къщите си мокри и капнали от умора, но щастливи и доволни. През лятото по цял ден играехме в Цар Симеоновата градина. С ръка на сърцето си мога да кажа, че съм имал едно много романтично и щастливо детство. Моите родители се трудеха от сутрин до вечер. Татко беше леяр, а майка ми работеше в печатница. Татко ставаше рано сутрин, към 4 часа и зимно време, ако имаше прясно навалял сняг, той правеше пъртина, за да може да стигнем до централната улица. За майка си също съм запазил най-мили спомени. Никога няма да забравя, как тя ме изпращаше рано сутрин, когато трябваше да тръгна за училището в северна България. Винаги, когато ме изпращаше, тя плисваше вода за „добър път и сполука“. Тези мигове с родителите ми са незабравими. Те ще останат в паметта ми с тяхното мило отношение към мен, както и моето към тях.
- Знам, че си бил си само на десет години, когато си се запалил по красивото но сложно изкуство- скулптурата. Как се случи това?
- Да, така е. Учех в един прекрасен клас в училище „Душо Хаджидеков“ и там мои съученици бяха много талантливи деца, които обичаха изкуството още от малки. Сред тях беше и известната наша цигуларка Елмира Дърварова – първата и единствена досега жена концертмайстор в историята на Метрополитън Опера. И много други, които и в момента продължават да се занимават с изкуство и са доста известни по света. Точно пред моя чин седеше една съученичка, която имаше най-специалните моливи и гуми, които тогава бяха изключително дефицитни. По това време да притежаваш моливи „Кохинор“ беше истинско съкровище. А тя, не само, че ги притежаваше, но и рисуваше много хубаво с тях. Седях зад нея, гледах я как рисува и постепенно се увлякох и аз. Бях на 10 години. Наблизо имаше грънчарница, от която си купувахме глина и работехме с нея. Спомням си, че в училище много моделирахме и аз помагах на моите съученици. От това време дори има запазени мои неща от глина, които баща ми е съхранил. Моят баща, малко преди да си отиде, ме повика при себе си и ми каза да бръкна в един шкаф и да видя какво има там. Какво беше моето учудване, когато намерих две мои неща от онези ученически години.Аз бях изключително изненадан, че той ги пази. Смешното е, че по това време аз не знаех как стават „бели“. Не знаех, че трябва да се отливат от гипс и ги боядисвах с паста за зъби. До днес още пазя едната от тях. Това е и най-скъпият ми спомен от онова време.
- Баща ти Андон Сиромашки е бил един от най-добрите леяри в страната. Какъв спомен си запазил от него?
- Да, той беше сред най-добрите. В Пловдив бяха двама души, които държаха ниво от национален мащаб, защото те правеха много нововъведения в промишленото леене. В последствие ме научи как се прави и художествено леене. Той работеше с много пловдивски скулптури като Димчо Павлов, Трифон Неделчев, Лина Маджарова и други. Първата ми работа, която изля върху леярска пръст, беше кръгла. Изключително трудно е да се излее триизмерна фигура без восъчен модел. Първата изложба, изпълнена изцяло в материал, съм я направил аз, благодарение на неговите отливки. Това беше през далечната 1980 година. По това време, традицията беше такава, че учрежденията си харесваха творбите, направени от гипс и после ги поръчваха в леярните.
- Завършил си средното си образование във врачанското село Кунино. Разкажи за този период?
- Школата в село Кунино, врачанско е наистина много голяма школа. Това е техникум, който има близо сто годишна история. За място е избрано Кунино поради наличието на превъзходна суровина от изключителен с качеството си варовик. Училището е създадено от чехи и италианци. Учениците там получават професия „каменоделец“ или „художник – скулптор“, а по-голяма част от тях работят като скулптори, архитекти, строители, каменоделци и други специалисти в бранша. Голяма част от тях са прославили професията си и в България, и по целия свят.Всичко, което е направено от камък в центъра на София, като художествено-архитектурна украса на ЦУМ, Президентството, Министерският съвет, хотел „Шератон“, катедралните храмове, много паметници и каменни паркови украси, са изработени именно от тези хора. Жалко, че вече няма много желаещи да се занимават с това изкуство. Но директорът на техникума, който вече се нарича „Професионалната гимназия по каменообработване“ – Стефан Стефанов, все още се старае да го подържа на ниво и дори в момента там се обучават чужденци. Ето на тези снимки от онова време, можеш да видиш, скулптурите по двора. Ние винаги бяхме с моливите в ръце и се гордеехме с униформите и емблемите си, но които са изобразени чука и шилото. Почти денонощно работехме в учебните ателиета, но това ми помогна много, защото когато кандидатствах за висше образование, бях приет успешно и в България, и в Русия.
- Знам, че си учил в Санкт Петербург.
- Да, бях две години студент в Санкт Петербург. Но видях, че там академията е доста консервативна, а и шест години ми се сториха дълъг период за завършване. В България следването по това време беше четири години и половина. Освен това, за мен беше особено голямо изкушение да бъда ученик на Величко Минеков, при когото бях приет. И това ме накара да се върна обратно. Но съм много благодарен, защото през тези две години в Русия буквално „живях“ в Ермитажа и там научих изключително много. Имах и възможността да пътувам. Всяко лято можехме да работим някъде, където заплатите бяха изключително добри. Например в Сибир можех да взема около 500 рубли на месец, докато един старши научен сътрудник, тогава взимаше около 85-90 рубли. Аз обаче не предпочетох това, а реших да отида в Пятигорск и да рисувам коне. Две години ходих в конните заводи в Пятигорск. Познавам целия процес, защото ставах в три часа, когато започваха да чистят на конете и да ги подготвят за езда. Тръгваха да яздят в ранни зори, някъде към пет и половина и тогава аз правех бързи скици на коне в бяг. Изключително красива гледка са конете, особено, когато препускат. Да ги рисуваш в движение, както се досещаш е много трудно, но е и огромно удоволствие и развива много техниката и уменията.
- Ти си автор на няколко паметника в Пловдив, които пазят за историята образите на значими за Пловдив личности, но най-драматични бяха събитията около маската на Борис Христов. Защо реши да я направиш?
- Аз тръгнах с най-добри намерения още преди години, докато завършвах паметника на Шнитер. Тогава мислех, коя е онази велика личност, която е с български произход, родена е в Пловдив и е безспорна личност прославила и града, и държавата в целия свят. Установих, че това е Борис Христов, един безспорен колос, роден в нашия град. Тогава започнах да мисля и какво трябва да се направи за неговото увековечаване. Споделих тези мои мисли с г-жа Юрдекова и така дойде идеята, Домът на културата да носи неговото име. Може да се каже, че аз съм кръстник на сградата. Пуснах моите скици и проекти за паметника в Общината, и те бяха одобрени. Но дойдоха нови избори. Изчаках моите проекти отново да бъдат разгледани, но не получавах отговор. Знаете, че този проект се реализира по идея на сдружение „Добротворие“ с зам.-председател доц. д-р Мария Шнитер и беше направен на доброволни начала и спонсорство от хора, които ни подкрепиха дори и от чужбина. Не сме искали нито една стотинка от общината. По това време отбелязвах моята кръгла годишнина и исках да даря труда си в името на Пловдив, в името на Борис Христов. След като направих проекта в глина, намерихме средства и материали, за да го отлеем. Исках да сътворя нещо, което да отговаря най-точно на характера на Борис Христов. Аз съм изследвал доста подробно неговия живот и знам много неща от неговата биография, които повечето хора не знаят. Разговарял съм с хора, които го познаваха и за това реших да направя именно такава маска и тя да е ситуирана точно там, където е сега. За да може, когато човек излиза от представление да си представи театралния образ и отраженията по фасадата, а отивайки към залата да вижда неговото лице. Да не забравяме, че това е най-великият български и световен оперен бас и неговият глас буквално черпи силата си от недрата на земята. Това предполага сила, предполага характер, който се надявам, че съм успял да предам с творбата си. Той е роден в Пловдив и вместо да се караме, ние трябва да се гордеем с него и да покажем това пред света.
Продължаваме с днешна дата разговора си с Цвятко Сиромашки. Той вече почти се е възстановил от тежката операция на двете тазобедрени стави.
- Как се чувстваш след операцията?
- Благодаря, отлично. Вече се движа дори без патерици. Мога да кажа, че тази операция е дар от Бога, защото много мъки изтърпях през последните шест години. Но това време ми даде и възможност за една равносметка, както и за подготовка на бъдещи творчески проекти и планове.
- Казваш, че вече имаш планове. Какви са те?
- Ще ги споделя едва, когато маската на Борис Христов бъде узаконена на сесия на общинския съвет, както ми обеща кметът на Пловдив Иван Тотев. Тогава ще споделя и моите идеи за ладшафнтата среда на Пловдив, които съм убеден, че ще бъдат приети много добре от пловдивското гражданство. Тези проекти ще имат изключителен ефект върху подготовката ни за 2019 година.
- Всички твои приятели ти пожелават бързо възстановяване и нови творчески предизвикателства, които да реализираш в най-скоро време!
