На 91 годишна възраст почина един от най-нестандартните, и за огромно мое съжаление, не достатъчно признати приживе пловдивски художници – Чавдар Пашев.
За онези, на които името Чавдар Пашев не говори нищо, ще дам една кратка биографична справка: Роден е на 18.06.1928 година. През 1953 година завършва живопис при проф. Панайот Панайотов в ВИИИ „Н. Павлович“
Съдбата ми предостави възможност да опозная отблизо изумителния художник и мъдрец през последните години. И именно породи тази причина сега ми е много трудно да пиша за него, защото Чавдар Пашев е цяла вселена, толкова дълбока и многопластова, че каквото и да кажеш, все ще е незначително и непълно.
Чавдар Пашев беше от хората, които не се предават, не се оплакват, не униват и не хленчат. Той общуваше малко и трудно допускаше до себе си хора, но приеме ли те веднъж, довери ли ти се, това доверие оставаше завинаги.
Никога няма да забравя първата ни среща, която се състоя в неговото ателие преди около пет години. След дълги увещания и ходатайства от негови приятели, в един изключително мрачен и студен зимен ден, Чавдар Пашев реши да ме заведе в едно таванско помещение, което бе много далеч от представите ми за ателие на творец, отдал целия си съзнателен живот на изкуството. Покривът течеше, вратите се отваряха трудно, канализацията беше в окаяно състояние и цареше смразяващ студ. Но още в първия миг почувствах такава топлина и озарение от мъдрите слова на Чавдар, че в миг забравих материалния дискомфорт.
Чавдар ме настани на един стол срещу огромния статив, измъкна една огромна картина и започва да ме „изпитва“. Той просто искаше да усети какво чувствам, да разбере светоусещането ми и да прецени дали срещу себе си има сродна душа, с която има смисъл да общува. Горда съм, че издържах този изпит успешно и не веднъж имах възможността да разговарям и общувам с този изумителен човек.
Знам, че доста хора, които са го познавали, ще кажат, че Чавдар е противоречива личност. Някой от тях дори неприкрито го обиждаха, но той със сигурност не се интересуваше от това, защото философията му за живота, която той описваше с две думи „Вечното и Безконечното“. Не се интересуваше от дребнавости, интриги или неприязън. Той беше човек, обърнат към съвсем други дълбини, които за по-голяма част от хората днес изглеждат като утопични химери.
Ще си позволя да цитирам Димитър Инджов, който беше един от най-близките приятели и познавачи на творчеството на Чавдар Пашев, който го обрисува със следните думи „Самотник за някои, проклет и твърд характер за други, особняк и мъдрец за трети, в действителност твърде малко са хората допуснати от художника по-близо и още по-малко тези, изпитали удоволствието да посетят ателието му и да надзърнат за миг през открехнатата врата на сърцето. Рядко и трудно показва картините си и то само при наченки на сродна индивидуалност, провокиран на едно интуитивно ниво, развълнуван от някаква човешка трагедия или споделена мъка. Епизодично и без желание продава творбите си, независимо колко голямо и изкушаващо е предложението. Отказва да се съобразява с общоприетото схващане за предназначението на произведенията от пластическата култура. За Чавдар Пашев картините, извикани на живот от ръцете му, са не само свидни рожби, те са част от неговото съществуване, от миналото, мирогледа, настоящето и бъдещето му. Той е като една стара, мъдра катедрала, която си е самодостатъчна. Платната са съграждащи звена, а знанието, опитът, откровението, любовта, талантът са онази гальовна обич, обединяваща и извисяваща ги в една величествена, монументална сграда. Катедрала свързваща земния, преходен свят с вечния и безконечен“.
Това, за което искрено съжалявам в този миг, когато скланям главата си пред духа му, е че не успях да подредя и архивирам личните му записки с мисли и идеи, които той е водил през по-зрелите години от живота си, за което Чавдар ме беше помолил. Но се надявам да успея един ден да изпълня обещанието си!
Съболезнования на семейството му!
Нека душата му почива в мир!
