Днес публикувам четвъртия разказ на талантливата Виолета Стайкова. В „Това сме ние! Аз и вие!“ тя ще ни припомни болезнената истина за нас самите, за нашите нрави манталитет, народопсихология и поведение, които ни пречат да се доближим поне малка до народите, които ние сами наричаме „цивилизовани“. Какво ни липсва ли? Ами хайде да се погледнем през погледа на един млад човек и надявам се, че ще се вземем поне мъничка поука!
Трудно ми е да ви пожелая „приятно четене“, но наистина си заслужава да обърнете внимание на следващите редове.
Това сме ние! Аз и вие!
За всички, които останаха
Живея в България. Останах. Не избягах. Харесва ми! Социални условия, медицина, образование, справедливост… Всичко е на дъното – там, където има само помия. Но на мен ми харесва. И на вас ви харесва. Харесва ми да се самосъжалявам. Харесва ми да се оправдавам с другите. Харесва ми да гледам мизерията наоколо. Харесва ми да съм дребнава. Харесва ми да си избивам комплексите върху околните. Харесва ми да обиждам, да не проявявам уважение, разбиране, толерантност. О, да, и на вас ви харесва, знам. Често се срещаме по улиците и вместо поздрав, разменяме псувни. Понякога и юмруци. Харесва ми да съм безпринципна. Та то кой не е, та аз ли ще съм най-голямата будала в тая държава? Харесва ми да мрънкам. Харесва ми да се оплаквам. Харесва ми да подлизурствам. Харесва ми да съм да съм свиня. Харесва ми да съм в помията. И на вас ви харесва. Иначе не виждам друго обяснение на факта, че стоим задружно в нея.
Тук просто си е така и в това е чарът на България. Това е нашата уникалност. Нашето призвание. Да се грижим кочината ни винаги да бъде мръсна и истерично да грухтим някой да дойде да ни я почисти. И когато този някой се появи и изрине помията, колко време мислите ни е нужно да се осерем пак? Ние сме си такива и тук е така. Манталитет, народопсихология, орис, съдба, патология – както искате го наричайте. Това сме ние. Аз и вие.
Не можем да се обединяваме около каузи, но можем да се разединяваме около партии и идеи. Не можем да отстояваме лични интереси, но можем да заклеймяваме всичко чуждо. Не можем да следваме идеали, но можем да отричаме миналото си. Не можем да градим, но можем да рушим. Страх ни е да се изправим срещу силния, но имаме куража да стъпчем слабия. Не можем да даваме, но щедро грабим. Не можем да заявяваме себе си, но можем да прекланяме глава. Не можем да подаваме ръка, но можем да сочим с пръст. Ламтим за власт, но бягаме от отговорност. Това сме ние! Аз и вие! И тези, които първи го отрекат, са затънали най-дълбоко. Въпросът е искаме ли да бъдем други.
Автор: Виолета Стайкова
