Гледали ли сте пиесата „Две“? Ако не сте имали удоволствието да се докоснете до един фин спектакъл,който с деликатност и респект разказва историята за легендарното съперничество между двете велики български поетеси – Елисавета Багряна и Дора Габе, блестящо пресъздадени от Бойка Велкова и Мария Каварджикова, само след броени дни ще можете да се срещнете очи в очи с авторката – Таня Шахова. Тя ще гостува в Пловдив за представяне на сборника си с пиеси „Едно, Две, Три“.
Актриса по образование, завършила ВИТИЗ в класа на проф. Николай Люцканов и Маргарита Младенова, Таня Шахова от години се е отдала на страстта си към писането и се изявява като успешен драматург и сценарист на документални филми и радиопиеси. На сцена са поставени и две от пиесите, които присъстват в сборника – „Едно“ е красив жест към поезията на Ахматова, Манделщам, Цветаева е играна в театър „Сфумато“ под името „Амант“, а „Две“ се играе успешно вече пети сезон на сцената на Народен театър „Иван Вазов“.
Случайността ме срещна с Таня Шахова във виртуалното пространство. Благодаря й, че се съгласи да направим това интервю! Благодаря за откровените и изчерпателни отговори!
- Какво кара един безспорен талант да пренебрегне актьорската си кариера, за да се отдаде на „живота зад кадър“? Никога ли не съжалявахте, че избрахте писането, което не носи такава слава като сцената или екрана?
- Зад кадър категорично е по-интересно за мен, но аз съм артист и това е завинаги. С киното любовта ни все още е взаимна, но за театъра…това лято се опитах, резултатът беше, че се връщах с мускулна треска от смях, но не беше моето, текстът нито влизаше, нито излизаше и с охота се разделихме. Когато правех десет години тв предаване, най-обичах да работя с артисти – тези хора не могат да правят нищо дежурно, без сърце, доминиращото е да стане, а не какво е работното време, заплащането и т.н. А що се отнася до славата, освен някои предимства пред пътните полицаи, или лекарите например, не съм видяла някой да е щастлив от това, че го разпознават навсякъде. Като съвсем млада, още ученичка ме разпознваха от филма „Трампа“, не ми хареса, никак не ми хареса.
- Разочарованието от, условно казано „голямата сцена“е в основата на решението да се захванете с писане на текстове?
- Винаги съм писала, може би защото започнах да чета много рано и то направо в дълбокото – например “Нос” на Гогол за мен винаги ще е една много интересна приказка. По-късно, някак естествено започнах да се изразявам чрез писане, но нямах никакво желание да публикувам, по това време не познавах симпатични пишещи момичета, авторките ми се струваха леко „задръстени”, предпочитах да ходя на гимнастика, балет, пантомима, всичко, освен училището ми беше интересно. Секси умниците, например като Ина Григорова се появиха много по-късно, или аз не съм познавала подобни. Още в първия ми филм за мен беше крайно недостатъчно да съм само изразител на чужди мисли, идеи и светове. След снимки си пишех къде, къде по-интересни сценарии, само според мен разбира се, сега съжалявам че не съм ги запазила. Не, няма разочарование от сцената, а само недостатъчност – документалните пиеси, които реализирах за радиото бяха по времето, когато бях актриса в Сфумато. А колонката, която пиша бавно, но казват, се чете бързо, е моя реакция към така модния дизайнерски стил. След подобни четива оставам „гладна” и вместо да недоволствам, се захванах със сериозно проучване, за да реализирам плътни, с максимум информация текстове.
- В едно свое интервю казвате, че не искате да сте просто „тесто“, което да обработват и насочват режисьорите.Тук прозира желанието Ви да не сте само проводник на чужди идеи, а и да „диктувате правилата“. Свободолюбив дух ли сте? Искате да се занимавате само с това, което лично на вас ви харесва?
- Да, но едно е да искаш, друго да можеш и…така нататък. Имам идеи и сюжети за филми, пиеси и за една опера даже, бях запалила Джо Арнаудов и Асен Аврамов, но от идеята до реализацията на един проект, пътят прилича на онази графика на Дюрер „Рицарят и болестта, мизерията и смъртта”. Бавно, трудно и опасно. Аз вярвам, че един текст за сцена трябва да има майка и баща, тоест автор и режисьор, самодейно би било, да изгубя търпение и сама да си поставям пиесата, от това никой няма да спечели, най-малкото текста, особено на фона на все по-творящите като режисьори актьори.
- Каква е цената, която плащате за тази свобода?
- Едно голямо чакане и безвремие. Трудна работа е това с реализацията. Един режисьор има поне няколко заглавия според репертоарите на театрите и едва ли някой, колкото и да харесва моя пиеса, ще се бори със страстно постоянство и усърдие, по-скоро ще стане ако го поканят, ако всичко е уредено и т.н. „Две” се реализира благодарение на настояването на Павел Васев, който вярваше в пиесата- с пълно право, играе се пети сезон, а и тя най-сетне си намери верните актриси и режисьор.
- Знам, че имате прекрасно творческо семейство, а съпругът Ви Асен Аврамов е един от най-търсените театрални композитори у нас. Съветвате ли се с него за ритмиката на текста? Вдъхновявате ли се от музиката, която постоянно струи покрай вас?
- Трудно се принуждаваме да чуем кой какво е направил, винаги има уговорки: не сега, хайде утре, може ли по-късно, защото когато си в интензивен процес, не ти се иска да се отделяш. Но макар че той обича горещо лято, а аз само прохлада, той кара бързо и с климатик, аз не понасям, ако има нещо което ни свързва, това е общия вкус, никога не сме се различавали в разпознаването на талант и смисъл.
- Синът ви учи теология. Черпите ли мъдрост от него и изобщо, до колко е важна подкрепата на семейството за спокойствието и развитието на един творец?
- Теодор е най-умният и мъдър в нашето семейство, много често и най-зрял. Откакто следва, той живее в чужбина, сега е в Швейцария и изглежда дистанцията от нас му помага да ни „нормализира” много бързо. Отдавна не можем да го съветваме, поучаваме, по-скоро е точно обратното. През лятото бяхме заедно с неговата приятелка и видяхме как той всъщност повтаря нашия модел на живот, на прекарване, на взаимоотношения, учудващо повтаряше и неща, на които се е съпротивлявал преди. Да, дано да е щастлив.
- Дойде време да обърнем поглед и към драматургичните Ви творби, които са събрани в книгата „Едно, Две, Три“. Ще я представите и пред пловдивската публика. Всъщност, тези текстове замислени ли са с идеята, че ще бъдат реализирани на сцена или са истории, които Ви вълнуват и просто имахте нужда да ги разкажете?
- Тези текстове са за сцена, надявам се да им дойде и времето, и мястото, както и най-подходящите хора. Понеже Четири и Пет са вече готови, остава Шест за да събера следващата поредица.
- Нека започнем с „Две“, защото имах удоволствието да гледам този спектакъл при гостуването му в Пловдив. Темата разнищва не само творческото съперничество, но и съперничеството любовта на Дора Габе и Елисавета Багряна към един и същи мъж – Боян Пенев. Една любов, която е невъзможно да си поделят… Текстът на „Две“ се е родил след многогодишно проучване на живота на двете митични за българската литература фигури. Какво Ви провокира и накара да анализирате техните взаимоотношения?
- Малка случайно попаднала ми книжчица „ Някога” на Дора Габе. Никога не бях чела нещо толкова кристално чисто и нежно. Никога не бях чувала даже за „Някога”, а се оказа любима на толкова много поети по света !? От там тръгна всичко. След Ахматова и Цветаева някак естествено дойде българската версия на двете женски творчески природи – едната взимаща, другата даваща.
- Едно“ е поставяна преди години в „Сфумато“, но в едно Ваше интервю казвате, че се надявате на нов, по-свеж поглед към текста и нова театрална реализация. Какво искате да споделите?
- „Едно” е за по-режисьорски тип театър, дава пространство за решения, има много въздух за игра в играта, това би ми било интересно днес да видя.
- “Три“ разказва историята на баба, дъщеря и внучка народни певици, които пътуват на турне за Бостън. Преплетени са взаимоотношенията между хора от различни поколения, светоусещане, интереси, страсти и амбиции?
- Три сме всички ние, с изгубената, или забравена мъдрост, с най-важния за всяка жена въпрос, въпросът за любовта!? Сякаш всичката любов се случва на бабата, ограбвайки живота на дъщеря си и внучката, а всъщност просто тя най-силно може да обича. Това е възможна гледна точка, но режисьорът, или актьорите могат да видят съвсем други неща.
- Чувала съм, че проектът за реализацията на „Три“ на сцена е замразен. Има ли развитие и кога ще можем да го видим?
- Има известно размразяване, но по чисто суеверни причини, докато няма дата за премиера, нищо няма да кажа, за да не стане като с романа „Германката“, получавайки вече поздравления, че излиза до края на септември, сега се препъна в последната секунда и ще трябва нова дата да обявявам.
- В четвъртия текст, който по закономерност ще носи заглавието „Четири“, но ще бъде включен в следваща книга, отново на фона на любовен триъгълник ще станем свидетели на последните дни на Алеко Константинов и на разтърсващата съдбовна любов между Мара Белчева и Пенчо Славейков. Какво Ви кара да дълбаете в тази посока? Вярвате ли, че човешките взаимоотношения търпят еволюция към по-висши нива или жестоко са се устремели към материализъм?
- В „Код червено“, на 4 октомври ще четем с актрисите Боряна Братоева, Елена Кабасакалова и Ния Кръстева от сборника, както и от „Четири“, също и от „Германката“. Надявам се хората да ни отговорят на този толкова интересен въпрос. Аз не съм сигурна в отговора, сигурна съм, че има неповторими хора, които ме вълнуват, и за които искам да споделя вълнението си. Към толкова мащабни, ярки и цялостни личности като Пенчо, или Алеко, който не дава мира на поколения наред, или към прекрасната Мара, аз несмело от подножието поглеждам…
- Каква става с „Германката“? Това е романът, който всеки момент ще излезе от печат. Ще разкриете ли част от сюжета?
- Историята започва между двете войни, седемгодишно момиче трябва да се грижи за четиригодишните си братя-близнаци, защото селото ги е изолирало под карантина, заради смъртта на родителите им от охтика. Децата оцеляват, порасналото момиче попада в София във фотографско ателие и от там минава „историята” на България. За мен най-сладката част за работа беше селската, работих с изключителен етнограф, една невероятна Ивета Тодорова, заради която езикът, на който говорят героите в първата част е автентичен и не звучи като фолклорна шевица или писана гайда.
- За премиерата на книгата „Едно, Две, Три“ в Пловдив сте поканила две брилянтни актриси от Пловдивския театър – Елена Кабасакалова, Боряна Братоева и Ния Кръстева от Младежкия, които ще прочетат част от текста. Мислила ли сте за събитие от типа „Театър на маса“, с което да гостувате на различни места в страната, за да може текстовете ви да достигнат до по-широк кръг от почитатели? Подхвърлям тази идея, защото именно по този начин се роди един великолепен моноспектакъл и то именно в Пловдив. Текстът „Глас“ на Елена Алексиева, който Ивана Папазова прочете пред публика в клуб „Петното“, се превърна в един красив спектакъл.
- Това е една чудесна идея, в Америка има такава практика, актьори четат, канят се директори, режисьори, не знам дали нещо може да последва след подобно представяне при нас, но съм сигурна, че на 4 октомври хората ще прекарат една хубава вечер, това вече е проверено в София.
- С какво искате да ви запомнят? Какво е вашето послание?
- Веднага ми хрумват нелепи цитати – Мик Джагър: „когато имам послание, отивам до пощата” или на Уди Алън, който пред това да се настани в сърцата на хората, предпочита да се настани в петстайния си апартамент в Манхатън”, но ако се замисля сериозно за моя епитафия…а знаете ли за този надгробен надпис: „Нали ви казах, че съм болен?!”, вече наистина сериозно за моята епитафия: „Тя искаше да е интересно, и понякога беше!“
Ако ви вълнуват тези и още въпроси, свързани с житейския и творчески път на Таня Шахова, ако искате да прекарате една вълнуваща творческа вечер в компанията на прекрасни актриси и да се сдобиете с книгата „Едно, Две, Три“, подписана лично от авторката, не пропускайте литературната вечер „КОД ЧЕРВЕНО ПРЕДСТАВЯ ТАНЯ ШАХОВА“, която ще се състои на 4 октомври от 19.00 часа в клуб U PARK.
