Казвам се Ваня Трингова и не съм нито литературовед, нито литературен критик, нито писател. Вероятно се чудите, защо тогава именно аз ще представя първия роман на Виолета Стайкова „Дъното на рая“?
Отговорът е много прост – защото аз съм не само приятел и колега на Вили, но съм и сред първите хора, с които преди две години тя сподели своето желание да напише роман. И през целия този не лек път, изпълнен с много моменти на колебания, нерешителност, демотивация и дори отчаяние, аз съм заставала твърдо зад нея, винаги съм я подкрепяла, помагала и мотивирала да продължи. И то поради твърдата ми убеденост в нейния безспорен литературен талант, както и в честността и борбеността, с които отстоява тезите си.
Познавам Виолета още от времето, когато заедно работехме в един от пловдивските седмичници и още тогава ми правеше впечатление нейната непоколебимост и твърда решителност да защитава и отстоява правдата. За нея никога не бяха от значение редакционните пристрастия и обвързаности, а отразяването на действителността такава, каквато е. С риск за професионалната си реализация тя създаваше журналистически материали, които не манипулираха и не накланяха везните в една или друга удобна за някого посока. И именно поради тези причини тя не остана задълго в медийния бранш, а се насочи към литературата.
В началото на 2016 г. Виолета свенливо ме помоли да прочета един неин разказ. Казваше се „Розе, сьомга и цигари“. Бях толкова впечатлена, че веднага реших да го публикувам в моя сайт. Разказът пожъна огромен успех и само за няколко часа имаше близо 1000 прочитания. Това явно й даде крила и последваха разказите „Пепеляшка от плаката“, „Щастие, готово за консумация“, „Това сме ние! Аз и вие“, „Христос от календара“, „Дядо Коледа на антидепресанти“, „Кордон бльо с кисело зеле – рецепта за вечна любов“ и „По правилния път на грешките“. Всички тези разкази с чудновати заглавия се радваха на огромна популярност и привличаха читателите с нестандартния си поглед към наглед напълно тривиални неща, с болезнената си откровеност и с безкомпромисен разрез на днешното общество, задъхващо се от материализъм, лицемерие, първенющина и лъжа. Но разказите на Виолета не са лъжица за всяка уста, защото в тях има много истини, които повечето от нас се страхуват да изговорят гласно.
Подобна е и ситуацията, с която се отличава и първият й роман „Дъното на рая“. Свидетел съм на истинските родилни мъки, с които се бе създадена тази книга, защото писането не е просто процес на създаване, а на раждане на нещо извиращо от теб самия. Процесът беше труден и лъкатушещ, но след като получих готовия за печат ръкопис и го прочетох буквално на един дъх, разбрах, че всички тези преодолени трудности и усилия са си стрували, защото резултатът бе отличен.
В романа „Дъното на рая“ Виолета остава вярна на стила си и създава едно съвременно четиво, което прави дисекция без упойка на днешния ден. Това е роман, писан и преживян със сърце и душа. Реалистичен и жестоко откровен към заразната апатия, трайно и прогресивно поразяваща нашето общество, изпълнен с болезнени откровения за ежедневните ни борби като граждани в държава, в която институциите и обикновените хора съществуват в отделни вселени.
Почти биографична, книгата разказва за една млада жена, сблъскала се челно със системата. Системата, която ни принуждава да се чувстваме като хора без права, но с безброй задължения. Система, с която обикновеният човек трудно успява да се справи.
В подкрепа на думите си ще прочета само един абзац от книгата, за да разберете по какъв начин Виолета прави безпогрешен анализ на причините, в които се коренят проблемите на нашето общество: – Проблемът ни е високият праг на поносимост и заблудата, че европейците са по-добри от нас – всички други патологични черти в народопсихологията ни са следствие от това. Също както един мъж, който има работа, която не го удовлетворява, но търпи, за да има храна в хладилника, е ядосан на целия свят – дори на жена си, така и българинът, водейки живот, който не го удовлетворява, е ядосан на всички останали, включително и на съседа си. Ние сме жилава нация, можем да оцеляваме във всякакви условия. Но ние вярваме, че сме родени, за да теглим, да страдаме. Вярваме, че животът е тегло и че сме просто пионки в ръцете на по-силните. А човек неизменно се превръща в това, което вярва, че е. И тази ни убеденост – че сме недостойни, е най-обикновена грешка на растежа и на едно тежко минало, което все още определя бъдещето ни. Това е нормална част от процеса на израстване. Време е следващото поколение, обаче, да прости, да забрави и да сътвори една различна България. Историята се е стекла така за нас и нашите просветители са свършили работата в духа на онези времена след Освобождението, които някои историци наричат погрешно Възраждане. Българското Възраждане предстои. Бай Ганьо трябва да бъде забравен. Иначе лошият пример ще се повтаря безкрайно. И ние всички ще му подражаваме.
Но не си мислете, че това е мрачна и депресираща книга. Напротив − главната героиня, която носи красноречивото име Вяра Комнева, е изпълнена със сила, с която отстоява правата си, човеколюбие, вяра и надежда в доброто и любовта. Романът, макар че е с близо 300 страници, се чете изключително леко и човек няма търпение да научи какво се случва с героите, които са оплетени в сложни взаимоотношения и търпят непредвидени обрати.
Виолета Стайкова разка за мотивите си да напише тази книга, за трудностите, с които се е срещнала по пътя, за съмненията и вдъхновенията, които е имала през тези две години и за удовлетворението, което изпитва сега. Тя благодари на екипа на издетелство „Екрие“, което застана зад нея и спомогна книгата да намери своите читатели. Благодари на родителите и приятелите си за подкрепата, както и на дизайнерския екип, който е създал една впечатляваща корица.
Пожалавам На добър час на романа „Дъното на Рая“, вдъхновение и нови творчески успехи на Виолета Стайкова!
