Режисьорът Елена Панайотова и композиторът Асен Аврамов за работата си над куклено-театралния спектакъл „Принцът на морето и принцът на земята“

След броени дни пловдивската публика ще има уникалната възможност да види един спектакъл, вдъхновен от традиционния японски куклен театър Бунраку.

На 21 април в Държавен куклен театър Пловдив ще можете да видите премиерното представление  куклено-театралната постановка „Принцът на морето и принцът на земята“ с режисьор Елена Панайотова. Композитор на спектакъла е Асен Аврамов.

Елена Панайотова дебютира през 1995 г. с „Въведение в тяхната картина” – М. Минков в ДТ – Кюстендил, след което прави постановки в Държавните театри в Бургас, Русе и Кюстендил, „Сълза и смях”, „Сфумато”, „Малък градски театър“, „Сатиричен театър“, театър „София“, Народен театър „Иван Вазов“ и много други. На пловдивчани е позната с работата си върху „Сестри Палавееви в бурята на историята“ от Алек Попов, Драматичен театър Пловдив (2015) и Така правят всички жени“ от В. А. Моцарт, либрето: Лоренцо да Понте, Държавна Опера Пловдив (2018).

Асен Аврамов също е добре познат на пловдивската публика с работата си над „Възвишение“, „Антихрист“, „Двама на люлката“, „Момчето от последния чин“. Той е един от най-успешните български композитори на театрална и филмова музика, номиниран и награждаван много пъти с награди „Аскеер” и „Икар“. Работил е за множество театри: Малък градски театър „Зад Канала”, Театрална работилница „Сфумато”, Народен театър „Иван Вазов”, Театър „София”, Сатиричен театър, Младежки театър, Театър на въоръжените сили, Драматичен театър – Сливен, Драматичен театър – Пловдив, Драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна, Родопски драматичен театър – Смолян и други. Написал е музика за няколко балетни спектакъла и е създател на десет радиотеатрални пиеси, три от които – „Апокриф” (1998), „Атолът” (1999) и „Цитаделата” (2001) са отличени с изключително престижните награди Grand Prix Europe и Prix Marulic. Сред отличията му е и престижната награда на фондация „Димитър Вълчев.

Ето какво разказаха двамата за работата си над спектакъла „Принцът на земята и принцът на морето“

• „Принцът на морето и принцът на земята“ е древна история, в която се разискват вечни човешки взаимоотношения и конфликти, породени от честността и обещанието, изкушението и дадената дума, любопитството и любовта. Какво е посланието и защо е важно българската публика да се докосне до японската душевност?
• Режисьорът Елена Панайотова: Спектакълът „Принцът на морето и принцът на земята“ е вдъхновен от японския театър Бунраку. След като проучвах много варианти избрах да драматизирам тази история, защото именно тя включва в себе си мит, легенда и реално случили се неща, и прави паралел между действителното и недействителното. Аз съм далеч от мисълта, че ние трябва да имитираме или копираме традиционния японски театър, но ако поне мъничко можем да влезем в начина на предаване на епическия разказ и да отворим пространството и времето, и да придобием едно друго светоусещане. Тук има и болка, и страдание, и мъка, и заплаха за убийство, и прошка. Сюжетът ни отвежда в едни далечни времена и разказва историята на двама братя, които са внуци на богинята на слънцето. На тях им се случват различни неща – те се скарват, единият изгубва нещо и трябва да отиде на дъното на океана, там попада в царството на краля дракон, влюбва се, жени се, а след това се налага да се върне на земята. Героят нарушава няколко пъти обещанието си и в крайна сметка трябва да се раздели с жена си, а пътят между земята и морето се затваря за винаги. Обаче от любовта на тази двойка се появява първият император на Япония, който е съвсем реална личност. Ерата на боговете приключва и започва ерата на императорите. На 11 февруари се отбелязва деня на първия император на Япония и хората вярват, че това е родословното му дърво. Това е една многопластова история, но в Япония нищо не е черно и бяло.

  

  

  

• Изглежда, че целта на историята не е да противопоставя доброто и лошото?
• Ти си много права, защото най-важното е не да оценяваш нещата като добри или лоши, а да ги наблюдаваш, да имаш себерефлексия, да научаваш това, което трябва да научиш и да продължиш нататък. Наистина в нашата история става дума за много базови ценности и взаимоотношения – за смисъла на живота, за дадената дума, за нарушаването й, за завистта, за властта, за таланта, дарбата и харизматичността, които трябва да има един човек, за да управлява или владее първо себе си, а после и един народ. Това е история за любовта между двама човека и как се нарушава дадената дума, но въпреки това тук няма драма.
• И любовта възтържествува?
• Точно така! Това, което аз много искам да подчертая е края, когато двамата влюбени се разделят. В епилога се казва: „И той до края на живота си стоял на брега на морето и мечтаел за жена си, а тя гледала от дъното на океана и мечтаела за съпруга и сина си. И в техните спомени имало толкова много радост“. Така възприемат тази развръзка японците. Има раздяла, но тя не оставя драматичен отпечатък върху героите. Важното е как човек преживява живота си и как се отнася към това, което му се случва. Гледната точка е по-важна и именно затова цитирах финалната сцена. Защото героите тук остават не с усещането за раздяла, а за хубавото, което са имали, докато са били заедно. Защото японците имат разбирането, че това е съдбата, която приемаш и продължаваш да правиш избори, които може и да не са в твоя полза. Има един позитивизъм, който на нас ни липсва. И именно това хармонично отношение към живота бих искала да пресъздам на сцената. А при нас това би било драма, би било една нещастна история.
• Като в мита за Орфей и Евридика, които по същия начин се разделят поради неспазено обещание, но тяхната история завършва драматично.
• Да, тук има една раздяла, която е наложена, защото са нарушени няколко правила и любопитството е провокирало единия герой. Но тук любопитството не се оценява негативно, защото именно то движи човека и света. Героят нарушава реда, който е наложен и в следствие на това загубва много важни неща, дори и любовта, но именно изгубвайки ги, той израства и може да изпълни функцията си, т.е. нещо, което изглежда лошо, в един момент се оказва, че е за добро и нещо, което изглежда добро, може да не прави добро. Но японците имат съвсем различна емоционалност.
• Нещо подобно на китайската философия за вечно разменящите се противоположности  ИН и ЯН, които се допълват взаимно и преливат една в друга?
• Именно. И според мен всички ние, както деца, така и възрастни, имаме нужда от такова възприемане на живота. Имаме нужда от тази съзерцателност и успокояване на нашия неспокоен балкански дух, който идва от разположението ни на кръстопът.
• В спектакъла използваш елементи от традиционния японски театрален стил, но го адаптираш за българския зрител? Какво запази и какво промени?
• Искам да подчертая, че този спектакъл е вдъхновен от Бунраку. В никакъв случай на бих искала да останете с впечатлението, че го адаптирам. Бунраку в превод буквално означава „литературна наслада с кукли“. Това е театър за възрастни, а не за деца, защото по-голямата част от сюжетите са близки до епическите поеми, а не до приказките. Ние поръчахме оригинална кукла от Япония, която беше изработена от един от малцината живи автори майстори в Япония. Важно да се знае, че поне от 40 години не е изработвана нова кукла Бунраку. Принцеса Тойотама е създадена от майстор Арата специално за пловдивския куклен театър и за тази история. Но куклата тук не се води по традиционния начин, по който се води в Япония, защото там актьорите минават през дългогодишно обучение – десет години се учат да водят краката, още десет за лява ръка и на финала се научават да водят дясната ръка и главата. Това е един много сложен синхрон и изисква изключителни умения. Но тук аз се доверих на актьорите, които намериха своя собствен начин да водят куклата. И макар че е малко по-различен,  той е също толкова сложен по отношение на синхрона, защото и тук трима актьора дават живот на куклата. Ще видите и още няколко японски традиции, които смесвам. Освен куклата Бунраку, тук има и една друга кукла, която е изработена от Йордан Яноров и е в стила на бунининго. Но и двете кукли – на принца и принцесата са оригинални и са в стила на двата традиционни куклени жанра. Маските и куклите се изработват от специално дърво, а начинът им на правене е запазен от столетия. Имаме и препратки към театър НО – актьор с маска. Но най-важното, което запазваме е разказвачът, който води повествованието и е почти като певец.

  

  

  

  

  

  

• Така нареченото наративно пеене?
• Именно. Стилът на това наративно пеене произлиза от слепи пътуващи певци. Това е една устна традиция, която между другото сме имали и ние чрез гусларите, които според преданието са били част от ослепените воини на Самуил и са обикаляли из пиринските села, за да разказват страданията си, акомпанирайки си. В този смисъл и нашият разказвач ( в спектакъла са двама – Виктор Бойчев и Румен Караманов), напомня на едни напявания. Актьорите са заети с координацията на куклата и се занимават с куклодействие, а не с говорене. Разказвачът е този, които трябва да изрази всичко чрез гласа си, а двете неща трябва да се свържат и да се допълват взаимно. Затова казвам, че това е една лаборатория, в която всички участници се учат на търпение, отстъпване на егото и научаване на нещо много нетипично за нас. Актьорите са прекрасни – много рефлективни, спонтанни, импровизиращи, но е нужно спокойствие, което не само да ги задържи, но и да останат в него. Ето това е и предизвикателството пред нас.
• Бунраку е съставен от три компонента – разказ, кукли и музика, която се изпълнява на живо. Каква е ролята на музиката в представлението?
• Да, музиката е на живо. Композиторът Асен Аврамов работи с нас. И трите елемента са много важни. В Япония имат поне 10 човека музиканти и поне четирима разказвачи, които се сменят, защото е много трудно за гласа. Ние имаме един челист – Йордан Вачев, който е от музикалната академия и Марина Великова от група Ом. Тя свири етно джаз и азиатска музика.
• Композиторът Асен Аврамов: Аз минавам през няколко етапа – първият е ясно разграничаване на текстовете в драматургията. Кога разказващия говори от свое име (леко индиферентно и отчуждено), кога той разкрива своето емпатично отношение към случващото се и кога той говори от името конкретно на героя (имитира говорещия). Има няколко нива, които аз съм разграничил. Важно е определянето на самите линии (скорост, височина), на които да добавя музикални акценти и да направя последната фаза, в която при изговарянето разказвачът добавя различни ритми.
• Музиката е директен участник в действието. Какви инструменти ще използвате?Използвам виолончело и различни други инструменти като флейти, свирки, клавир, и музикални купи, както и други източни инструменти, с които ще направим плътно самото действие. За съжаление в България няма изпълнител на шамисен (традиционен триструнен музикален инструмент подобен на банджо, който е характерен за театър Бунраку) и поради тази причина ще използваме за тази цел специално виолончелото, на което музикантът ще свири с перце. Музикантите държат мелодическата линия, а друг участник, ще прави акцентите. Той ще възпроизвежда шумовете, които са много важни за действието. Например някой замахва да удари другия и този звук се пресъздава от ударните инструменти. Моята цел не е да адаптирам звука за българските условия, а да създам музика, която да се свърже с действието и разкрие неговата сетивност.
• Елена, ти каза, че принцеса Тойотама е изработена от един от последните живи майстори на кукли Бунраку в Япония. Означава ли това, че има опасност театър Бунраку да изчезне?
• Елена Панайотова: В никакъв случай. Бунраку е част от световното недвижимо културно наследство, признато от ЮНЕСКО и японската държава влага безкрайно много средства, за да опазва и подържа своето културно наследство. Залите са за по 1000 – 2000 човека и винаги са пълни. Всичко това се предава столетия, но вече наистина изчезват майсторите, които изработват тези традиционни кукли. Всъщност, майсторството е в изработването на главите на куклите, на които могат да сменят облеклото, за да придадат различни характери. Изключително благодарна съм, че майстор Арата даде духа на нашата кукла. За съжаление той се разболя и не можа да дойда до Правдив, макар че имахме намерението да направим обмен между кукломайсторите, защото проектът, който правим благодарение на Фондация Пловдив 2019, се нарича „Духът на японската кукла“ и има за цел да покаже куклените традиции на Япония. Куклата ни е невероятно изящна и в нея е вложен духът на Япония. Ние изпратихме една наша актриси, за да се обучи при един друг майстор Нишихаши, който изработи другата кукла – на принца. Даниела Тенева беше десет дни там, за да се обучава от него. Оказа се, че това е първата му ученичка, защото в тяхната традиция няма директно предаване на знания, а е по-скоро като копиране и „открадване“ на занаята. Майстор Нишихаши беше много вдъхновен, защото Даниела много бързо усвои всички тънкости на кукловоденето. Ето така двете култури се срещнаха и постигнахме и онзи междукултурен обмен, за който говорим.

  

Сценограф на спектакъла „Принцът на морето и принцът на земята“ е на Юлияна Войкова-Найман. Участват актьорите: Наталия Василева, Михаела Андонова, Мария Димитрова, Даниела Тенева, Димитър Николов, Велизар Евтимов, Виктор Бойчев, Румен Караманов, Александър Караманов.

Премиерното представление е на 21 април от 19.00 часа в Държавен куклен театър – Пловдив, но билетите за него вече са изчерпани.  Следващите дати, на които ще се играе представлението са 2 и 9 май.