Събка Дякова-Чехович за новата си книга „Любовта на разведената жена“

от

1 декември, 2017

4704

След огромния успех, който пожъна с първата си книга “Фитнес за женската душа“, Събка Дякова-Чехович се кани да зарадва своите почитатели с нещо още по-вълнуващо. На книжния пазар вече се появи втората книга на една от най-търсените пловдивски психоложки, която носи провокативното заглавие „Любовта на разведената жена“. За мен е чест и удоволствие да бъда първата, пред която Събка Дякова-Чехович разкри детайли от създаването на двете си книги и сподели съкровени мисли и чувства, водели я през нелекото писателско пътешествие.

Здравей, Събка! Убедена съм, че не е тайна за читателите на europlovdiv.com, че с теб ни свързва искрено и дългогодишно приятелство. Няма и да крия, че очаквах с нетърпение втората ти книга, която не се съмнявам, че ще надмине успеха на “Фитнес за женската душа“, която вече има своето трето преиздаване. Ти си изтъкнат психолог и за това ще ми е интересно да разбера с какви чувства очакваш премиерата на „Любовта на разведената жена“? Знам, че „Фитнес за женската душа“ се ражда спонтанно, но с втората процесът е напълно осъзнат. Имаш ли вече самочувствието на писател или основната цел на твоето писане е да споделиш своя професионален опит и да бъдеш полезна на по-широк кръг от хора?
Целта на моите книги е психотерапевтична, форматът – литературен, така чепишещ психолог най ми приляга. Писането и психотерапията са много близки процеси – търсят отговори, развитие, дават различни гледни точки. Думите са основното средство, те са пътят, чрез тях идва разбирането, приемането, промяната. Четенето е вид психотерапия – оглеждаме себе си в прочетеното, мислим, разширяваме кръгозора си, пластовете на душата ни се раздвижват.
Защо избра именно това заглавие? Не смяташ ли, че то стеснява читателския кръг?
Заглавието е провокативно и дава ясна насока за какво иде реч в книгата. Вероятно стеснява читателския кръг като възраст. Нормално е за едно 18 годишно момиче разводът да не е актуална тема и Слаба Богу, че е така. Но любовта е най-актуалната, най-древната тема в литературата и изкуството – още от времето на Троянската война. Всяка култура има свой прочит на любовните отношения и тяхната проблематика. Описала съм любовно-семейната историята една съвременна средностатистическа българка. Тя няма име, може да се казва Събка, Ваня, Люба, Мария, Венета… В нейната история са втъкани проблемите, преживяванията и емоциите на всяка една от нас, без значение дали е женена, неженена или разведена. Вярвам, че книгата ще намери читателите си.
Какво ще кажеш на мъжете, които могат да се почувстват пренебрегнати и то за втори път?
Препоръчам им да прочетат книгите ми, за да не се чувстват така. В „Любовта на разведената жена” мъжът е представен като „супер пич”. Нека я прочетат, струва си, убедена съм че ще открият много ценни неща за себе си и по-добре ще разбират жената до себе си.
Дали пък не се опитваш да разрушиш мита за здравата семейна клетка, която е в основата на обществото?
Здравата семейна среда не е мит,– тя е наша първична психо-биологична потребност, емоционалната ни храна, коренът ни. Без нея ние сме осакатени. Не трябва, не може да се руши! Опитвам се да покажа нещата, които разболяват семейната среда и така я превръщат в клетка: илюзиите, самозаблудата, любовта по подразбиране, нереалистичните очаквания, мълчанието, привикването, загубата на мечти, сексът по задължение, подмяната на „да бъда” с „да имам”, приемането на другия като даденост, обезличаването на себе си и другия в неяснотата на „Ние”, живеенето по модел „Как трябва”, страхът от загуба на сигурност, „Какво ще кажат хората”… Опитвам се да покажа болестите на връзката, капаните които сами си поставяме и влизаме. И да, права си – разрушавам. Разрушавам митът за формулата на единство „Няма аз, няма ти, има Ние”. В нашата култура, в съвременния свят това не е формула за оцеляване, а за обезличаване, анихилация на личността. Но давам алтернатива: „„Ние” без „Аз” е равносилно на унищожение за теб като личност, за връзката и за любовта”
Не мога да пропусна да те попитам, до колко историята, разказана в книгата има автобиографичен характер?
Не ,това не е историята на моя развод, но има много моменти от моя живот. Това е неизбежно при писането: творецът проектира своята визия за нещата, които пише. Проекцията е психичен механизъм за отражение на света, неизбежно е. Всичко, което правим мислим, начинът по които живеем, отношенията ни, това как се обличаме, всичко е проекция на нашата психика.
Да живееш, според очакванията на другите, създава личен дисонанс, който според теб категорично няма да донесе щастие и ако продължи по-дълъг период, ще доведе до криза на личността и загуба на самочувствие. Какво ще кажеш на хората, за които разводът е свързан с край, с разрушение и депресия?
Да прочетат книгата, там съм казала всичко. „Когато се развеждах, не мислех за нищо, скована от шока.От брака излязох непозната сама на себе си, в един непознат за мене свят, сред хора, които уж познавах, но които също се оказаха непознати. На 44 години, след близо двадесет години моногамен за мене брак, трябваше наново да наредя пъзела на живота си и да се науча да живея без „Ние“, само с „Аз“”. Това е книга за процеса на съзидание след разрушението. Процес на трансформация на личността и, – отбелязвам специално – героинята не тръгва на психолог, не се запилява в Индия, Бали или на някое друго модно място за уж духовно пробуждане, а се вглежда в себе си, анализира, преосмисля живота си, улавя всеки полъх на промяната и така наново нарежда пъзела на живота си.
И все пак, в книгата се говори много за любов. Любовта, която съпътства живота ни дори тогава, когато липсва. Каква е вероятността да открием любовта на живота си сред толкова много хора?
Отговорът е даден от ОнзиКойтоУправляваЖивота: „Вяра, надежда и любов” – това е свещеното триединство, емоционалната алхимия, която преобразява вероятността в реалност. Бленуването, търсенето на „принца” или „принцесата”, ако не е подплатено с любов към себе си, вяра и надежда, ще си остане просто едно празно бленуване. Отново ще цитирам книгата: „… имам любовта към себе си – изградена, осъзната, подплатена със самочувствие и търпеливата вяра, че някъде там, във време-пространството на моя живот, той ще дойде”.
А как да се предпазим от опасността да превърнем любовта в навик и да не станем нейна жертва?
Не съм от психолозите, които пишат книги със съвети какво и как да се направи или да не се прави, за да стане или да не стане еди-какво-си. Точни рецепти няма. Живеенето по правила не е истинско живеене, това е правилният начин да се объркаш, а после да изпаднеш в криза, депресия, болест. Важно е човек да усеща промените. Липсата на радост от живота е индикация за дълбока вътрешна криза. Важно е в такива моменти човек да се центрира, да погледне в себе си и да си зададе някои много прости въпроси: ”Какво става с мен сега? Обичам ли човека до себе си? Чувствам ли се обичан?” Това е момента на откровението – първо пред себе си, после и пред другия. Осъзнаването е повратната точка за промяна. За съжаление много хора не успяват, не искат да осъзнаят своята истина, страхуват се от нея, заблуждават се, оправдават се и просто обвиняват другия за батака, в който заедно живеят. Ето така любовта става жертва.
Според мен, това е книга за смелостта и силата да промениш правилата, и да бъдеш свободен. Да разбирам ли, че съветваш поведението ни да бъде ръководено от собствените ни чувства и да се базира на личните ценности, а не на стереотипите на обществото.
Да , така е. Това е основното послание на книгата: силата да се променяш, да заменяш стари модели с нови, да се прощаваш с миналото и да живееш в настоящето, да станеш след падането. Стереотипите на обществото са дълбоко втъкани в пластовете на нашата психика, това са архетипни модели, част от социалната ни същност. Неизбежно е да не ги следваме. Лошо е когато сляпо се придържаме към тях, потискаме личните си потребности и не усещаме кога от сигурност, те стават окови: „ Когато всичко е „така, както трябва да бъде“, човек започва да се държи така, както трябва, а не така, както иска. Дори не се запитва какво иска. Влиза в кутийката „трябва“, където всички очаквания на всички са изпълнени, и се чувства сигурен и защитен. Щрак. Катинарът на кутийката се заключва. Всичко е така, както трябва да бъде. Недоволни няма. Всеки играе ролята си на щастлив, затворил очи за себе си и за другия. Най-пагубната роля”. Потискането на личните потребности е като бомба със закъснител, изгърмяват все някъде: във връзката, здравето или професията.
На всички ни се е случвало в определени моменти от живота да се объркваме и изгубваме в себе си. Емоциите, които в различни ситуации владеят всеки от нас са страх, несигурност, вина, апатия, гняв, ревност, тъга, зависимост от хора или вещества. Ключов остава въпросът, как по-безболезнено да преминаваме през кризисните периоди?
Човек не е константна величина, не е вещ, не се изгубва и намира, човек се съгражда всекидневно. Кризите са в живота са сигнал, че е нужна промяна – отново съграждане. Така е – няма край този процес, орисията на Сизиф е човешката орисия. Няма безболезнено преминаване през живота, няма безопасен живот. Страданието е част от пътя ни, от нас зависи обаче дали ще се превърнем в страдалци или ще се учим от трудните етапи. „Страданието е цената на израстването. Това е смисълът на болката, безсънните нощи, депресията… за да достигнеш до най-добрата своя версия”. Това, което прави по-леко преминаването ни през тежките житейски етапи е осъзнаването, работата със себе си, превръщането на кризата в катарзис, на провала в урок, на страданието в учител.
В едно свое интервю казваш „Няма раждане без болка. Няма живот без страдание. Няма живот без любов. Силна любов, истинска любов, сегашна любов. Разтърсващ микс между опустошението и надеждата, нежността и страданието, борбата на вчера срещу утре за мигновеното днес“. Май, все пък, любовта е всичко, от което се нуждаем?
Така е, всички знаем, че е така, пише го в Библията, а Джон Ленън го пееше. Любовта е отговорът, но лошото е когато вече не я чувстваме а се оправдаваме с нея, манипулираме, внушаваме вина и създаваме зависимост… „ Любовта е най-доброто обяснение и най-доброто оправдание, особено за брака”, или я търсим като спасение: „Търсим новата любов като лекарство за наранената си душа” . Любовта е всичко от което се нуждаем , но НЕ всичко, което наричаме любов е любов. За това много подробно съм писала в статията „НЕ всичко е любов”, , публикувана в сайта ми.
Книгата е посветена на баща ти, който ти много обичаше, но съвсем наскоро изгуби. Твоите родители бяха образец за прекрасен брак и живяха щастливо заедно дълги години. Възможно ли е хората да се обичат „докато смъртта ги раздели“ или това е само мит?
„ … Неговата ръка обгърнала нейното рамо, нейната глава леко наклонена към него…” Това е образът на моите родители, докато описвах тази сцена, те бяха пред очите ми. Всеки един от нас има в живота си пример за дълготрайна, хубава връзка , пълна с топлина и любов. Това е реалност, не е мит. Въпрос на култура, на зрялост на индивида и на умения е връзката да се развие, за да може любовта да живее в нея.
Кой избор във взаимоотношенията ни, от психологическа гледна точка, е за предпочитане – компромисът, истината или свободата?
Комбинацията от трите, магичната алхимия на тези три елемента: компромиса, откровеността, свободата да бъдеш себе си е формулата за хубави отношения. Това не е комбинация от константни величини – никоя не е по-малко или по-важна от останалите. Необходимо е да бъдем гъвкави: когато е нужно да правим компромис – но ясен, изговорен, осъзнат компромис. Друг път – да бъдем откровени до болка, истината боли – за това хората не обичат да я изричат и чуват, но точно за това тя е катарзисна. Катарзиса води до промяна, израстване, надграждане. Свободата да отстояваш личното си Аз дори на цената на обвинението в егоизъм, означава да поемаш отговорност за себе си. Една от характеристиките на зрялата личност е способността да се променя постоянно. Карл Густав Юнг нарича този процес индивидуация – разгръщане на пълния потенциал на личността, достигане до най-добрата своя версия. В тази така банална история – брак, изневяра, развод – героинята на книгата върви по този път. Съвсем не ѝ е леко, но от една напълно смазана психически жена, тя се трансформира в зряла, самоуверена жена, радва се на живота и гледа към бъдещето с вяра. Получава се, в живота нищата винаги се получават, когато положим правилните усилия. „Пожеланията се сбъдват. Може не винаги да са по начина, по които искаме, и във времето, което определяме, но това, което сме заложили в душата и главата като желание, намира своя път.”
Всички с нетърпение очакваме премиерата на книгата ти в Пловдив и София. Кога приятелите и почитателите ти ще могат да се срещнат с теб?Премиерата на книгата в Пловдив е на 7 декември, от 18.00 часа в Концертна зала на Радио Пловдив, а в София ще бъде в рамките на Панаир на книгата – на 15 декември, от 18ч, зала 4 на НДК.