Дойде време и за третия разказ на Виолета Стайкова. Темата отново е провокативна, а авторката е до болка откровена.
Пожалаваме ви приятно четене!
Научи се да обичаш!
Научи се да мислиш положително!
Усмихвай се!
Бъди себе си!
Бъди смел!
Бъди добър!
Бъди впечатляващ….
Напоследък съветите за това как да живеем щастливо бълват от всяко кътче на реалното и виртуалното пространство. Непрестанно някой от някъде напътства как.
Как да печелим много пари, как да обичаме правилно, как да сме успешни, дори наръчник как се правят качествени свирки има. Стандартната рецепта за щастието те очаква. Само трябва да протегнеш ръка и да я грабнеш. И най-важното – получаваш я на момента, готова за консумация. Срокът на годност й е тук и сега. Цената – приемлива.
Фрази от рода на: „Винаги има причина да сме щастливи, просто трябва да погледнем от хубавата страната на живота“, звучат толкова нелепо, че ми се иска да видя щастливия им автор и да го даря с искрен шамар зад врата. Разбира се ще го направя с усмивка на лице. Но пък щом успяхме да вкараме в стандарти плодовете и зеленчуците, защо да не успеем да направим и същото с нашите емоциите?
Да не си усмихнат в днешно време не е модерно, даже е порок. И аз съм в крак с модата. Не, не обичам да си раздавам усмивките на всеки. Но пък ги изисквам от всеки. Ядосвам се, когато продавачката не е любезна или когато сервитьорката троснато ми донесе питието.
Болестта на стандартните емоции е пуснала корени в мозъка ми и често забравям, че срещу ми стоят хора, а не роботи. Че не самовнушението на идиотски мантри, а болката, мъката и страданието са пътят към щастието. Път, по който се минава-не се заобикаля. И ако безкрайните заглавия, предлагащи щастие не успеят да ви го осигурят, не се отчайвайте. Антидепресантите, кокаинът и алкохолът вършат чудеса. Обаче и те, също като стандартните житейски истини, имат съществен недостатък – ефектът им е една голяма илюзия, за съжаление – кратка.
А после?
После идва абстиненцията. Абстиненцията за щастие, готово за консумация.
Автор: Виолета Стайкова
