Една от най-харизматичните и обичани актриси от трупата на Драматичен театър – Пловдив Ивана Папазова отбелязва своята юбилейна 50-та годишнина на сцената, в Деня на народните будители 1 ноември. Тази вечер тя ще развълнува своите почитатели и приятели с великолепно превъплъщение в ролята на Майра в премиерното заглавие „По-студено от тук“ от Лора Уейд, с режисьор Владимир Люцканов.
Ивана Папазова има зад гърба си завидна творческа биография, с много номинации и награди – през 2019 г. номинация „Икар“ за ролята на Хаджиева в „Златната мина“ от Ст. Л. Костов, постановка на Хасковския драматичен театър, през 2011 г. за ролята на Ева в „Есенна соната“, Драматичен театър – Пловдив, през 2013 г. номинация за наградата „Аскеер“ за поддържаща роля на Шута в „Крал Лир“, през 2014 г. в категория „Главна женска роля“ за образа на Виктория Глас в моноспектакъла „Глас“ на Елена Алексиева, през 2017 г. номинация „Икар“ в категория „Главна женска роля“ за ролята на Васа Железнова, в „Майка“ от Максим Горки. Монодрамата „Глас“ обра редица награди – Наградата на обществото на независимите театрални критици, Наградата за главна женска роля на театралния фестивал на малките театрални форма във Враца и на фестивала BGMOT’14. Ивана Папазова е носител на наградата „Аскеер“ през 2017 година в категория „Поддържаща женска роля“ за Икония в пиесата „Вълци“, драматизация на Александър Секулов по „Трънски разкази“ на Петър Далчев, с режисьор Диана Добрева. Актрисата е двукратен носител и на Наградата „Пловдив“ в категория „Театър“.
Ивана Папазова и Николай Станчев освен семеен, са и творчески тандем и се случва често да си партнират на сцената.
Чест е за мен, че Ивана и Ники са сред най-любимите ми приятели, с които ме свързва дългогодишна дружба. За мен те са онези съвременни будители, които се опитват да върнат равновесието и духовната ни стабилност във времена, в които все по-осезаемо се отдаваме на материалната консумация и егоизма.
Разговарям с Ивана Папазова в навечерието на нейната кръгла годишнина, за да я разбера каква е равносметката от изминалите години,какви са трудностите, които е преодоляла, каква е цената, която е платила, с какво се гордее и какво очаква от бъдещето.
Разговорът ни започва малко нестандартно, защото Ивана ми разказва съня, който беше сънувала през нощта. Там вътрешният й глас беше прошепнал едно послание, което звучи така „Всички хора на земята са ангели, само че забравят, че имат криле“. Именно тази мисъл единодушно избрахме за мото на нашия разговор.
Цялото интервю можете да чуете в прикачения звуков файл:
Първият ми въпрос е за равносметка от изминатия път и за плановете й. В отговор тя ми разказа чудния си сън, чието послание е „Всички сме родени ангели на земята, само че забравяме, че имаме криле. Това говори много, но всеки е свободен да го тълкува както пожелае. Но равносметка… Тези дни, докато се прибирах към къщи, си казах, че щом имам дом, значи съм постигнала всичко“, сподели тя.
Попитах я и за пътят й като артист, който не е минал съвсем гладко и равно. „ Аз до ден днешен смятам, че за да се изгради един актьор, да направи дълъг творчески път и то със сериозна стойност, трябва много да работи върху себе си и никога да не се отказва. Защото откажеш ли се, налегнат ли да те съмненията, просто явно ти не си за този път и трябва да си избереш някой друг“, обобщи Ивана и с присъщото си чувство за хумор заяви, че сега навлиза във втора младост „Това, което е минало, е било прекрасно, но се надявам, че ме чакат още по-прекрасни неща“.
Не пропуснах да разбера какво е загубила и какво е спечелила с избора си на това поприще. „Аз съм духовен човек. Обичам духовността, обичам много и работата си, но в годините на реформа аз съм работела и много други неща“ и не скри, че в първите години от реформите, когато работата в театрите беше несигурна, тя е гастролирала на много сцени. Кариерата си на актриса тя започва във Видин, после играе на сцената на театър „Сълза и смях“, докато трупата не се разформирова. Следват турнета в Габрово, в Смолян, в Добрич и други места в България. „Не съм се отказвала. Но имаше един момент, когато дойдох в Пловдив, където ме доведе любовта и решихме, че с Ники ще заживеем заедно. Тогава съм работила много други неща. Била съм в агенция за недвижими имоти, работила съм в туристическа агенция, продавала съм вестници… Мен от работа не ме е страх.“, сподели тя, но не скри, че, ако един ден любимият й мъж пожелае да променят коренно живота си и да тръгнат в друга посока, тя няма да се поколебае да го последва, независимо от любовта си към сцената. „ Да, това може би е част от съдбата, част от пътя ми – този друг паралелен живот на сцената, който искам да изживея. Но, ако утре или вдруги ден Ники каже – продаваме всичко и тръгваме за някъде, просто си събирам багажа и тръгвам с него, защото има по-важни неща. Да кажа, че не мога да живея без театър, много силно ще прозвучи. Няма да изпадна в депресия, за това, че няма да работя в театър. Не! Бих се занимавала с нещо друго, бих била полезна на обществото с нещо друго, защото в края на краищата си мисля, че един човек се ражда с някаква определена мисия. И, ако тази мисия е изначална, за това, че ние сме сътворени като хора по принцип, за да бъдем добри, трябва да намериш доброто във всяко едно нещо, с което се занимаваш.“
Говорихме за признанието, за номинациите и наградите. И защо именно пиесите, които са й донесли най-много награди отпадат от афиша на театъра. „Глас“ – той ще продължава да бъде моят спектакъл и аз мисля, че един ден това представление ще го вдигна отново. Защото то може да се играе и на 100 години да стана…(смее се). А „Вълци“ стои в репертоара на театъра. Просто имаме две премиери, които сега излязоха, а месец ноември започваме работа по проекта за 2019 „Одисея“, който е много голям проект и ще се работи изключително само на Голяма сцена. Но то стои в афиша на театъра и се надявам да можем да го играем пак.“
Помолих я да ми разкаже как се чувства като познато лице от телевизионния и кино екрани. Ивана отново поде шеговития тон „Бях казвала навремето в интервюта, когато бях по-млада и без да знам, че ще дочакам тази преклонна възраст… следващата ми младост, че когато стана на 50, когато вече ще са изхабени всички, ще започна да се снимам във киното и да се занимавам с режисура. И то взе, че се случи! В последните години имам няколко филма… Е, не в главни роли, но чакам… До 60 предстой главна роля в голям филм (смее се). А сериалът – да, той се оказа подарък от съдбата. Беше много хубаво за мен, защото срещнах колеги, които харесвам и работата с тях беше много приятна. Бяха много готин екип – и гримьори, и режисьори, и камера, и осветители…, и всички, които са пред камерата, и зад камерата. Беше страхотно приключение.“ Ивана не скри, че не й е било лесно, защото предложението за снимките на сериала „Скъпи наследници“ е дошло точно в момента, в който с доц. Веселин Ранков поемат студенти по актьорско майсторство в ПУ „Паисий Хилендарски“. „Точно тогава се случи да водя първия и може би последен клас с доц. Веселин Ранков. Големи сладури и къде по-трудно, къде по-весело, заедно извървяхме един четиригодишен път, но липсвах и на тях, а и в школата.“ Актрисата изрази и разочарованието си от факта, че българските режисьори не се интересуват достатъчно от прекрасните актьори, които играят в провинцията. „Аз мисля, че режисьорите трябва малко да се помръднат от тази София и да тръгнат да обикалят из България. В другите театри има много добри актьори. Не всичко добро се случва в София“.
Полюбопитствах как върви работата с децата от театрална школа „Любен Гройс“, където заедно с актьора Стоян Сърданов са създали страхотен екип. „Със Стоян Сърданов сме заедно вече 15 години. От три години при нас е и Любомир Колаксъзов – едно момче, възпитаник на Националната гимназия за сценични кадри, завършил и режисура за куклен театър. Той прекрасно се вписа при нас. Ще се опитам да привлека и още деца, които са работили с нас, защото се надявам, когато ние си отидем, те да наследят това да продължи, да има приемственост.“ Децата в школата са разделени в две възрастови групи. В малката школа, която е кръстена „Тракарт“, в момента се обучават 26 момичета и момчета, а в юношеската формация „Любен Гройс“ участват 22-ма младежи, които скоро ще покажат наученото на сцената. “С малките правим Джани Родари, а с големите подготвяме Чехов – „От Чехов, За Чехов, По Чехов“ . Мисля, че ще стане нещо много добро, защото всичко ще бъде решено в бяло и черно. Представлението, което ще се играе на 10 ноември, ще бъде в черно-бял формат.“
Не се въздържах да не я попитам какви са нейните страхове и колебания. „За сцената нямам страхове и колебания. Единственият ми страх е да не се разболея от нещо, че да бъда в тежест на семейството ми. Дай Боже да не се получи нещо, в което да имам страх от сцената. Но, когато дойде онзи момент и ти излизаш пред публиката, за да покажеш това, на което си способен, трябва да се освободиш от страховете си. Защото страхът е лош съветник.“ И се пошегува, че май се страхува само да не забрави текст, но това не е страх, а по-скоро е комично.
Поинтересувах се и какво иска да си пожелае в навечерието на рождения си ден. „Колкото и клиширано да звучи, здраве! Защото, ако съм здрава, ще мога да работя и ще мога да правя нещата, които искам. Пожелавам си добри режисьори и добра драматургия. Искам да се появи някакъв драматург, който да напише много хубава пиеса с много хубави женски роли“.
На финала на нашия разговор, Ивана отново сподели силната емоция от съня, който я бе споходил в навечерието на нейния празник „Аз съм окрилена от съня си! Този сън ми носи нещо. И, ако трябва да има мото на това интервю, то е – Всички сме родени ангели на земята, само че забравяме, че имаме криле!“
Искам от цялото си сърце да пожелая на Ивана Папазова здраве, винаги гордо да носи своя силен дух и вяра в доброто, да дарява с талант, красота и любов вярната си публика и никога да не престава да лети високо, високо и все по-високо!
НА МНОГАЯ ЛЕТА!