Владимир Люцканов – директор на Младежки театър „Николай Бинев“, актьор, режисьор сценарист, продуцент. Играл е на сцените на Народен театър „Иван Вазов”, театър „Българска армия, Драматичен театър „Константин Величков” в Пазарджик и успешно режисира много пиеси на театралните сцени в страната.
Със съпругата си Антоанета Бачурова са създатели и автори на поредицата „Умно село“, което близо 20 години присъства в ефира на БНТ.
Режисьор е на една от новелите във филмът-омнибус „8 минути 19 секунди“, който е изграден по едноименната история от сборника „ И всичко стана луна“ на Георги Господинов.
След броени дни пловдивската публика ще има удоволствието да види първото премиерно за сезона заглавие в афиша на Драматичен театър – Пловдив, което Владимир Люцканов режисира като гост-режисьор.
На 18 октомври, от 19.00 часа, в Камерна зала е премиерата на пиесата на Лора Уейд „По-студено от тук“. В пиесата ще видим обичаните актьори от пловдивския драматичен театър – Ивана Папазова, Кръстю Кръстев, Радина Думанян и Мария Сотирова.
Лора Уейд е сравнително млад автор, но вече доста популярен в театралните среди както на Острова, така и по света. Пиесата „По-студено от тук“, с която тя дебютира на сцената на театър Сохо през 2005 година, се играе и в театри в Ню Йорк, Драмщад, Стокхолм, и дори Мексико. Именно с тази пиеса ще се опита да ни провокира режисьорът Влади Люцканов, с когото имах удоволствието да разговарям броени часове преди представлението.
Можете да чуете интервюто с Влади Люцканов тук:
- Да започнем с традиционния въпрос – Защо избра именно тази пиеса, от такъв непознат за България драматург?
- Аз ще отговоря още по-традиционно – Защото ми харесва! Хвана ме за гърлото с това, че една смъртно болна жена е по-жива от много от живите. Трагикомедия, черна комедия… Общо взето, смъртта може да бъде погледната и по смешен начин.
- Как може очакването на предизвестения край да се погледне от смешната му страна?
- Може, защото има много работа, която трябва да се свърши. Да, единственото сигурно нещо в тази пиеса е една болна жена, на която й остават шест месеца. Но тази болна жена е толкова витална, че успява чрез болестта си и чрез случващото се около нея, да събере едно доста разделено семейство. Проблемът на това семейство е в това, че не си говорят. Има една дъщеря, която се е изнесла и не мели с баща си. С майка си, да, но живее другаде и не се е виждала с нея месеци. В семейството има и друга дъщеря, която е вечно права в своето поведение, един доста дръпнат, саможив, неумел и несмел съпруг, който общо взето нищо не може да свърши през цялата пиеса. Около тях има една жена, която казва „Окей, имам шест месеца, в които аз трябва да измисля нещо, за да може тези хора да се съберат. За да може, когато аз си отида, те поне да си говорят“. И измисля куп неща и организация около своето погребение, чрез които те са задължени по някакъв начин да контактуват. Те не си стават най-близки, като семейство в сапунен сериал, но по някакъв начин започват да си говорят и да правят първи стъпки. Когато ни се случи подобно произшествие или някакъв катаклизъм в живота, си казваме „Ама аз съм пропуснал толкова неща. Защо не направих това? Защо не говорех с децата си?“. Или децата казват „Защо не говорех с родителите си?“. От тази гледна точка, това не е изненада, а една типична и често срещана ситуация, която ще съществува докато свят светува.
- Това ли е целта ти – да ни накараш да преосмислим живота си и да се обърнем към дребните неща, които го правят по-пълноценен?
- Просто хората трябва да мислят. Ние страдаме от липса на комуникация на всякакви нива. Мисля, че един от проблемите на нашето общество, от семейството до висшите политически кръгове и във всички аспекти, които изграждат обществото по някакъв начин, съществува един основен проблем – липсата на комуникация. И това според мен е пагубно.
- Ще успеем ли да намерим общ език помежду си?
- Според мен, няма да успеем! Аз съм много умерен оптимист в това отношение. Всички ние сме хора, които имат монолози.
- Може би това е проблем на съвременното общество, защото е ясно, че това не е българска пиеса, а е написан от английски драматург, което означава, че и в Англия всички тези проблеми съществуват със същата сила, както и у нас.
- Да, абсолютно си права. Светът се отчуждава много успешно. Аз не виждам и какво може да спре този процес. Той е като озоновата дупка.
- Комуникацията е глобален проблем, но да се върнем сега по-локално към тази пиеса. Ти за първи път гостуваш в Пловдив като режисьор?
- Да, отказа се, че за първи път.
- Подбрал си добър екип от обичана и познати актьори като Ивана Папазова и Кръстю Кръстев и две млади дами – Радина Думанян и Мария Сотирова.
- С Ивана отдавна искам да се срещна, защото тя е една много сериозна актриса. Ивана е изключително подходяща а тази роля. А що се отнася да Мария и Радина, аз ги познавам частично. Радина съм гледал в Пловдив. Маша съм я гледал на сцената като студентка и едно-две неща в Пловдив.
- Екипът сработи ли се?
- Това не е такъв безоблачен процес, но, ако краят е добър, значи всичко ще бъде наред. Понякога имаш чувство, че всичко ти е ясно, когато започваш да правиш един текст. В процеса на работа се случва, че май не ти е ясно всичко, че май има някакъв друг поглед, който като че ли е по-важен. Започваш да се луташ. Започваш да не спиш нощем. Започваш да променяш нещо и, ако имаш достатъчно пластични актьори, които да са съгласни да променят понякога коренно различни неща, тогава, макар и в последния момент, те се случват. Театърът търпи промени в хода на представленията. Ще се радвам, ако публиката гледа това представление. Това е зрителски текст, това не е текст, в който едни хора седят и се чудят какво искат да ни кажат. Този текст е близко до всеки един от нас, защото всеки, недай Боже, в ситуацията на Майра, на която й остават шест или най-много девет месеца. Всеки може да бъде в позицията на нейното семейство. Както казах в началото, много хора имат проблем с общуването, с комуникацията и страшно много хора изпускат важни неща в живота си, след което съжаляват за това. Мисля, че това е текст, който е близо до публиката, по някакъв начин вълнуващ и ще въздейства на хората.
- Ще ги стисне ли под лъжичката или ще ги разсмее до сълзи?
- Сигурно ще ги стисне. Но смехът не идва от това, че е комедия. Смехът идва от парадоксалното отношение към смъртта и как едни хора са въвлечени да приемат смъртта и подготовката на погребение, като нещо, което трябва да се свърши. Това са много комични ситуации, защото не се озоваваме всеки ден пред такъв проблем и не всеки ден подготвяме погребение, а трябва някак много рационално това да се свърши.
- И парадоксалното е, че това се прави приживе…
- Да и всичко е много съсредоточено да се свърши, което е адски смешно и нелепо.
- Пропуснахме да споменем сценограф, костюми, музика…
- Музиката е на Петър Дундаков, сценограф и костюмограф е Венелин Шурелов. Мои приятели. С Венко съм работил не едно и две неща. С Петьо Дундаков не съм, но той е един от хората, с които много година съм искал да работя, защото според мен е много кадърен. Надявам се, че ще бъде интересно. Добри са актьорите, а в Пловдив се работи лесно, защото Кръстю е направил добре действащ механизъм в пловдивския театър. Има компоненти, но това е театър – ти си мислиш, че става, а то нещо не е точно така, както и обратното – мислиш си, че не е станало, а се оказва, че публиката го харесва. Така че , никога не мога да предвидя крайния резултат.
- На добър час!
Втората премиерна дата на спектакъла „По-студено от тук“ съвпада с личния празник на Ивана Папазова, която на 1 ноември ще отбележи на сцената своята 50-та годишнина, а пловдивската публика ще има възможността да засвидетелства своето уважение и респект към обичаната актриса.
С Влади Люцканов разговаряхме и за много други неща, които ще ви разкрием съвсем скоро.
Очаквайте продължението на интервюто.