Днес се навършват три години от смъртта на един от най-нетрадиционните и нестандартни български художници, и мой скъп приятел, за когото искам да си спомним.
Кольо Карамфилов ни напусна внезапно в неделя 12 януари 2014 година. Много ярко си спомням този ден. Беше слънчева неделя, която по никакъв начин не предвещаваше тъжното събитие. Научих новината по телефона и няма да забравя шока и недоумението от решението на съдбата, да отнеме земните дни на този толкова влюбен в живота човек. Спомням си вечерта, когато всички близки приятели на Кольо се събраха в едно от пловдивските заведения, но не да го оплакват, а за да разказват своите истории с него, да споделят емоции, чувства, вълнения и преживявания. Спомням си и поклонението, на което бяха дошли хиляди хора от цялата страна.
Днес няма да правя ретроспекции на творческия и житейския път на Кольо, защото вярвам, че той живее в спомените ни освен с неповторимия си талант на художник и със завладяващата си харизма, и бохемски дух.
Въпреки това не спирам да се питам защо не изразяваме любовта и уважението си към човека, докато той е сред нас, а го оценяваме след като го изгубим? Защо докато сме всички заедно на тази земя, не се даряваме с повече обич и приятелство? Защо не си даваме надежда и подкрепа в тежките мигове? Защо се сещаме за тези неща едва тогава, когато изгубим човека и почувстваме неговата огромна липса, но вече е твърде късно да му го кажем?
Кольо носеше изключително чувствителна и ранима душа и най-много от всичко искаше да усеща нашето уважение и признание. И като всеки творец имаше нужда от одобрение и любов без превземки, преструвки и пресметливи търговски сметки. Той искаше да го приемем такъв, какъвто беше, с целия му необятен талант, но и с всичките му слабости, депресии и тъмни страни. Защото Кольо беше едно голямо дете, което непрекъснато се нуждаеше от обич.
Не казвам, че творчеството на Кольо Карамфилов не беше оценено. Напротив! В разноликите си проявления, то винаги намираше своите почитатели и приятели, а Кольо за всички ще си остане един от доказаните български гении – график, живописец, скулптор, кинорежисьор, джаз импровизатор, любящ баща и приятел. Той можеше да направи изкуство буквално от всичко. От ученически чин, върху когото ще издяла лицето на своя приятел от детинство, или ще изрисува ангели върху фурнир за мебели. Той можеше да запали асфалта, за да изкара от него изображение, да скицира седящото на бара момиче, да изпее някое от любимите си джаз парчета с разбираемия само от него „англейски“, да създаде декори за театрални постановки, да илюстрира сонетите на Шекспир, или да пътува виртуално до мечтаната Казабланка…
Кольо беше еклектичен творец, но всичко , което той правеше носеше един единствен печат, който се нарича нарича откровение. Защото той имаше толкова много и раздаваше без да се замисля, като разпръсна частица от себе си във всеки, който го познава.
Последната му изложба, с която отбеляза 50-тия си рожден ден, той бе озаглавил някак съдбовно – „Облаци и хора“. Ето какво сподели за изложбата си Кольо тогава: Цикълът „Облаци и хора е посветен на голямата стара школа на пловдивските художници, която аз имах удоволствието да познавам, но за съжаление те вече са на небето… Вече са на облаците! Но нека продължава да живее оптимизма в нас!“
Спомням си и думите, които каза часове, след като до нас достигна новината за смъртта на Кольо, един от неговите най-близки приятели, който също вече не е между нас, режисьорът Пламен Панев: „Никога не съм вярвал, че животът може така внезапно да напусне тялото на най-живия и най-духовния човек сред нас. Кольо осмисляше всяко компания и всяко творчество. Той започваше всяка идея на 100 градуса и изгоря като бенгалски огън.
Целият му живот беше такъв – бурен и той го живя страшно бързо и страшно талантливо. Той се нуждаеше от много любов и творчество.
Той имаше само приятели и нямаше човек, който да го мрази.
Но си отиде и с любов и без любов, и с признание и без признание.
Кольо беше една изключително противоречива личност, която си отиде като ангел“.
Почивайте в мир, приятели!
Нека душите ви намерят покой на онова по-добро място!