От този месец, в който пловдивчани се радват на фестивала „Пловдив чете“, в рубриката„ECCE HOMO“ започваме да публикуваме произведения на български автори.
Първи специален гост на рубриката ще бъде писателят Начо Христосков.
Начо Христосков е завършил е българска филология. Работил е като нощен възпитател, организатор в сферата на културата, бил е редактор, организатор маркетинг и реклама, преподавател. От 1992 до 2001 г. е бил директор на издателство „Христо Г. Данов” Пловдив. Бил е безработен и преди и след 10-ти ноември 1989 г. До 1990 г. не му е издавана книга.
Автор е на шест книги: „Дъх на ягоди, полъх на любов и телеграма” – сб. разкази, 1990 г., изд. Христо Г. Данов” Пловдив, „Подхвърлянето” – роман, 1995 г., изд. „Христо Ботев” София, „Слънчевото куче” – новели, 2000 г., изд. „Летера” Пловдив, „От пролуката до гроба” – сб. разкази, 2010 г., изд. „Жанет 45” Пловдив, „Разкази за Иван” – сб. разкази, 2013 г.,, изд. „Летера” Пловдив, „Последното писмо до Бог” – сб. разкази, 2013 г., изд. „Хермес” Пловдив. Участвал е в Международни писателски срещи в Германия, превеждан е на немски език. Живее и работи в Пловдив. Председател на Дружеството на писателите в същия град.
Христосков иска да сподели с читателите на europlovdiv.com най-новите си разкази. Днес публикуваме първия от серията „ИСТОРИИ ЗА ЛЮБОВТА“.
ГОСПОЖА Д.
Госпожа Д. е висока, стройна жена на средна възраст. Големите й тъмни очи излъчват печалната смиреност на вдовица. В рядък контраст с тази печалност са подчертано женствените форми на тялото й, в които са единици мъжете, които не биха се загледали… Но, явно природата понякога правеше и така – да съчетае в едно две и повече несъчетаеми неща.
Госпожа Д., разбира се, си има съпруг. В днешния топъл късен неделен следобед те двамата излизат от мотела, където са прекарали по-голямата част от уикенда.
В един момент тя продължава и с гърба си да усеща погледите на тримата мъже, седнали на ресторантската маса отвън…
Госпожа Д. изведнъж се спира и казва на мъжа си, че тя трябва непременно да се върне до хотелската стая, защото там е забравила нещо много важно…
Той маха с ръка, а тя по пътя назад умишлено минава на един метър покрай масата на тримата мъже.
Те оглеждат тялото й с влажни и открито сладострастни погледи. Особено убийствено пронизващ е блясъкът в очите на единия… От дочутите думи госпожа Д. разбира, че мъжете са чужденци.
За радост, хотелската стая, в която са нощували с нейния мъж, все още не е заета. От рецепцията безпроблемно дават ключовете на госпожа Д.
Тя се качва горе и сяда на широката спалня. Не се оглежда и не тършува никъде, защото всъщност нищо, нито нейно, нито на мъжа й, е забравено тук..
Пет минути след нея в стаята влиза онзи мъж от тримата чужденци с убийствения поглед….
Той е висок, строен и широкоплешест, с черни блестящи очи. Действията му са дръзки и сръчни… Огънят на неговото тяло бързо запалва и нейното…
Госпожа Д. не помни откога не се е чувствала толкова щастлива… Сложила е доверчиво глава върху мускулестите голи гърди на чужденеца…
Ръцете й продължават да са преплетени в неговите… Иска й се да останат така още и още… Ала осъзнава, че това е невъзможно… Затова умолително му прошепва: безшумно и невидимо за околните, първи да излезе от стаята той…
Госпожа Д. се облича, заключва стаята и връща ключовете на рецепционистката. С бавни крачки се запътва към паркинга.
Там, в колата, я чака съпругът й…
Госпожа Д. не смее да сподели, както впрочем никога не го е правила досега, своята еротична фантазия с него… Не се дразни вече нито от нервността, с която той пали двигателя, нито от припряността му при превключване лоста на скоростите…
Само въздиша леко, казва му вяло: „карай!” и за пореден път осъзнава защо през последните десет години бракът им е така формален, толкова скучен и всъщност ненужен и за двама им…
