Публикуваме втория разказ, който любезно ни предостави писателят Начо Христосков.
БЯГСТВО ЗА ЛЮБОВ
Загуби майка си шестнадесет годишен.
Баща му едва дочака да навърши осемнадесет и за да има жена в къщата го ожени на осемнадесет.
Момичето бе малко грозновато, ала от трудолюбив род в селото. Сръчно и работливо, то се грижеше за всички женски работи в цялото домакинство…
Още след първата година той започна да спи сам в отделна стая.
Тя се опитваше да го приласкае как ли не…
През нощите в неговата глава се раждаха какви ли не планове как да избяга от дома си…Страхуваше се от баща си и не смееше да ги сподели с никой..
Дори и след смъртта на стария все се появяваше нещо, което осуетяваше плановете му за бягство. Така, вече цели 35 години откакто той му я бе довел, живееше в една къща с тази жена…
Най-близо до щастието бе, когато преди десет години на почивната станция се запознаха и харесаха с детската учителка от малкото градче.
Тя има наивността и неблагоразумието да отговори на неговото писмо.
Жена му бързо грабна плика от ръцете на селския пощальон…
Още на следващия ден тя замина за градчето и позвъни на вратата на детската учителка.
Започна да я кастри направо: „Ама ти си много загубена! Как можа да харесаш такъв темерут?! За 35 години 35 думи не съм чула от него! Обаче да знаеш – никога няма да му дам развод! Няма да ме разнасят из село! И какви глупости сте си писали само!?”
Изчервена, слисаната учителка само успя да прошепне: „Извинете, но…”
Сега, вече на 55-годишна възраст, той твърдо беше решил най-сетне да бяга – и от дома си, и от работа си, и от селото…
Този път планът му нямаше как да не успее. Беше предвидил в него всичко, до най-малката подробност. Не бе казал на никой нищо…
Беше си намерил работа като пазач на най-малката и забутана хижа на най-високия връх в далечната планина.
Вечерта си събра багажа – една пътна чанта дрехи – и по-тъмно, без никой да го види, я сложи в багажника на колата. През нощта почти не спа…
Рано-рано сутринта , преди още слънцето да е изгряло, се измъкна на пръсти…
Облегната върху паркираната на улицата кола, с изпуснати от нея гуми, с извадената от багажника пътна чанта с дрехите му, тържествено оставена пред нозете й, жена му го гледаше присмехулно и победоносно…
Беше събудила дори и 6-годишната им внучка…
Все още сънено, детето учудено го попита: „Дядо, защо плачеш?”