Пловдив отново е Сцена, Сцена на кръстопът, която и този път ще остави следи във всички, поели заедно на това пътешествие.
Стартът на фестивала е безспорното доказателство, че пловдивският театър винаги е в крак с времето. Пиесата „Сестри Палавееви“ по едноименния роман на Алек Попов с режисьор Елена Панайотова е първият партизански роман, написан след края на комунизма, който видя бял свят и на театралната сцена и то именно в Пловдив.
Пиесата разчупва статуквото. Защото тя е и самоиронично намигане към съвременните ценности и подмяната на едни псевдогерои с други, и шеговит поглед към тъмните дебри на комунистическото минало.
С чувство за хумор авторите определят пиесата си като партизански комикс, но тя прилича и на монументално театрално платно, върху което се разиграват сцени на битки, предателства, смърт и оцеляване.
Гледайки спектакъла не можех да не си спомня за графитната акция, превърнала паметника на Съветската армия в ярка супер-армия от комиксови герои, в чиито крака е изписано „В крак с времето“. И както тогава, така и сега, мненията на хората са двуполюсни. От бурни адмирации за интересния начин да прочетем миналото, до обвинения в подигравка и вандализъм. Но аз съм твърдо убедена, че и за двете страни, спектакълът ще остане паметен, защото Елена Панайотова и екипът й, създадоха нещо ново, провокативно, впечатляващо и наистина запомнящо се. И вероятно постановката ще бъде добре разбрана от по-елитарната и по-подготвена театрална публика.
„Сестри Палавееви“ е голямо епично платно, което екипът с много любов и абсолютно добронамерено е създал, за да върви „в крак с времето“. В него има и смешно пародиране, което минава през фалшивите сълзи за смъртта на Сталин, през самокритиката, научния комунизъм и мастурбацията и стига до един въздействащ финал, в който командирът на партизанския отряд – Медвед, издъхвайки рисува и манипулациите, и заблудите, и истинското лице на превърналата се вече в тоталитарна идеология на комунизма.
Дали е добронамерена гротеска или ирония към един режим и конкретна историческа ситуация разбира се ще реши зрителят. Но е факт, че режисьорът използва различни постмодерни изразни средства, за да постигне силното въздействие на пиесата.
Елена Панайотова е подбрала и изключителен екип, за да превърне партизанската история в монументална театрална картина с огромна динамика, чудесно чувство за хумор и новаторска визия. Използването на полудокументални кадри от военни хроники, мрачния дикторски глас, който въвежда в историята от високоговорителя, партизанските песни и военните маршове, допълват картината и я правят изключително въздействаща.
Драматизацията, разбира се, е дело на тандема Алек Попов и Деляна Манева, които успяват изцяло да съхранят пъстрия сатиричен дух на романа, а зрителят в залата съпреживява това, което преживяват партизаните.
В ролите на близначките от заможно семейство Кара /Габриела/ и Яра /Моника/, които бягат от дома си, за да се присъединят към партизанското движение, прекрасно се изявяват младите актриси Боряна Братоева и Мила Люцканова. Те са чаровни, интелигентни с чувство за хумор и изострено желание да открият идентичност и смисъл в живота. Те пробват всичко, само и само да са различни от родителите си и да разрушат статуквото. И това звучи абсолютно актуално, защото бунтът на младите хора срещу статуквото е тема на всички времена. „Искаш ли да живеем като нашите? Не в никакъв случай!“, казват Габриела и Моника.
Добрин Досев прави впечатляващ образа на командира на партизанския отряд Медвед, който пристига от Москва, за да поеме командването на партизанския отряд. В края на краищата, финалният му предсмъртен монолог разкрива тъмната истина за залятата от репресии тоталитарна страна, в която има само лед и никой не знае, кога пред дома му ще се спре черната врана на репресията. Развеначаването на пропагандните митове и идеологии е постигнато по един много ефектен и категоричен начин, защото в сцената се включва камера на живо, която държи в близък план на черно-бял екран, лицето на командира, който останал сам пред лицето на смъртта, изповядва драматичната си съдба.
Сериозни роли правят и Симеон Алексиев и Венелин Методиев, които са представители на полицейския апарат, но също претърпяват своя катарзис в една или друга посока. Елена Кабасакалова е комисарят по тактическа и политическа подготовка – Екстра Нина, която всъщност се оказва непредвидим в действията си член на отряда. Алексей Кожухаров е в ролята на Гробокапача на капитализма, наричан от всички Копача, силно отдаден на идеята. Ивайло Христов се превъплъщава в образа на кръвожадния бандит Пъклото, бивш патриот с прякор Героят.
Участват още Димитър Димитров, Красимир Василев, Троян Гогов, Димитър Банчев, Стилиян Стоянов, Петър Петров, Тихомир Кутев, Александър Секулов – младши.
Сценографията на Петър Митев е решена много сполучливо, а целият спектакъл буквално се случва пред очите на зрителите, които сякаш присъстват на снимачната площадка на филм. Сценичните работници също участват в този конструктивистичен стил, като през цялото време разместват различни подиуми, върху които се разиграват сцените, за да могат актьорите да се намират на местата, които най-добре илюстрират душевното състояние на героите им.
За костюмите се е погрижила Николина Костова-Богданова, която закачливо противопоставя пухкавите розови якенца с качулка на кандидат партизанките Кара и Яра /Моника и Габриела/ на разностилните партизански униформи на членовете на отряда и кожените дрехи на командира.
Не може да бъде подмината и музиката на Асен Аврамов, която освен, че през цялото време диктува ритъма на представлението, рисува различни музикални картини и настроения. Музиката е оригиналн, написана специално за спектакъла. В тон с цялостната концепция, тя е разработена по технологията и мащабите на популярни видео- и филмови комикси. В определени моменти тя звучи като военен марш, заради използването на голям симфоничен оркестър и мъжки хор, в други притежава типичната руска чувственост, която носят баянът и балалайката, а при трети се базира на теми от популярни за времето си песни като любимата на Георги Димитров „Хей, тамо лодка“ и интербригадистката „Viva la quinta brugada“. Особено въздействие има и изцяло музикалната сцена. Тя започва в миг на отмора, в който партизаните подхващат любимата си песен, а командирът подхваща пропагандна история за трудовите подвизи на стахановците и метрото в Москва, за да завършат със сладоледопровод и блянове, и мечтите за светлото комунистическо бъдеще.
Посланието на пиесата е насочено основно към младата аудитория, за да провокира нейния интерес към представените историческите събития, без да дава оценки, а да търси отговори.
Дали полемиките, които провокира пиесата „Сестри Палавееви“ ще затихнат скоро не знам, но препоръчвам на всеки, изкушен от театралното изкуство за я гледа, защото това е една пиеса, която наистина е В крак с времето!
Премиерата на „Сестри Палавееви“ за театралния сезон на Драматичен театър – Пловдив е на 6 октомври. Не я пропускайте!