На всеки от нас вероятно се е случвало да изгуби без време свой близък и вероятно е изпитвал потискащото чувство, че приживе не е успял да изрази чувствата, мислите и отношението си към него по най-добрия начин. Когато човекът вече не е сред нас, искаме да върнем времето назад и да поправим грешката си, като си обещаваме, че вече ще бъдем по-откровени и добронамерени с хората, които са около нас.

Скоро един млад човек напусна този свят и то по най-жесток начин. Вероятно от новинарските емисии сте научили за поредната жертва на войната по пътищата, която остава единствено в черната статистика. 28-годишният Митко изгуби живота си след ужасяваща катастрофа на бул. „Христо Ботев“, пред Стоматологичния факултет. Вероятно за момент сме изпитали тъга и скръб за този млад човек, напуснал без време семейството си, приятелите си, града, живота… След което сме продължили да се държим като безсмъртни.

Виолета Стайкова, близък приятел на Митко, ми изпрати този текст, с който не само казва своето „последно сбогом“, но споделя чувствата и емоциите, които са разтърсили душата й.

В памет на Митко Зеления

Срещаме се и се разминаваме всеки ден. На работа, на улицата, вкъщи…И всички търсим. Нещо! Какво е това нещо – никой не знае! Никой не може да му даде име, да го облече в думи. На всеки Нещо не му достига. Нещо… Повече… И аз бях от тия, дето го търсеха. По-скоро – и аз бях от тия, дето го търсеха на грешното място. У другите! У приятелите, семейството, у хората. Разбрах, че това Нещо не е там.Търсейки го у другите обаче, опознах хората. Опознах и себе си. Разбрах, че всички сме еднакви – от кръв и кал замесени. Животът ни събира и ни разделя. Блъска ни един в друг. Обвързва ни. Сприятелява ни. Сродява ни. Или пък ни прави съмишленици в каузи, по-големи от нас самите. И ние с треперещи крака вървим към гладната паст на Земята, която свирепо ни зове. Страхуваме се, но смело се устремяваме към неизвестното, усещайки, че друг път няма. Живеем, рискуваме, грешим… Замесени сме от кал и кръв, но се опитваме от тази противна смесица да създадем нещо красиво. Жест, постъпка или картина! Избираме да изгорим в огъня на болката, вместо да изгнием в лепкавата тиня на страха. Опитваме, падаме и пълзим! Разкъсваме гърдите си и принасяме в жертва сърцето си пред безмилостния порив на Любовта. Обичаме, нараняваме и прощаваме! Страхът и любовта са безмилостно вплетени в кървавата нишка на мига, наречен живот. И ние – дали ще дерзертираме, или смело ще се борим – все едно – ще паднем в борбата.

Ако сторим първото обаче, смъртта ни ще е безплодна; наред с тялото ни, ще се разпилее от вятъра и душата ни…

*По мотиви от Аскетика на Никос Казандзакис

Автор: Виолета Стайкова