„Анна в тропиците“ е сред най-новите заглавия в репертоара на Драматичен театър – Пловдив. Пиесата, чиято премиера мина съвсем скоро, развълнува и грабна публиката с непринудеността на историята, която разказва за любовта, греха и прошката.
Автор на пиесата е американецът от кубински произход Нило Круз, който получава наградата „Пулицър“ за драматургия през 2003 година. Режисьор на постановката е Петър Карапетков, сценографията е дело на Марина Райчинова, хореографията е на Мариана Йотова, а музиката – на Петър Дундаков. „Анна в тропиците“ е превъзходно изиграна от Стефан Попов, Добрин Досев, Анелия Ташева, Радина Думанян, Елена Кабасакалова, Ивайло Христов, Троян Гогов и Венелин Методиев.
Срещам се с режисьора Петър Карапетков, за да поговорим за избора му на текст, който се поставя за първи път на българска сцена, за актьорския състав и посланията на „Анна в тропиците“.
- Още преди два месеца ми сподели намерението си да поставиш пиеса от един напълно непознат за българската публика автор. Каква беше причината да се спреш на текста на Нило Круз? Какво те привлече в него?
- Нило Круз е кубинец, който едва десет годишен идва с майка си и баща си в Америка. И когато пише тази пиеса през 2002 година, той има идеята да разкаже една история за съдбата на кубинските емигранти. Тази проста наглед история толкова респектира, че през 2003 година получава най-стойностната награда „Пулицър“ за драматургия. Но основната причина да избера този текст бе фактът, че едни почти неграмотни хора буквално са хвърлени в дълбините на най-великата класика на всички времена, какъвто е романът „Анна Каренина“. Основното предизвикателство бе вечната тема за любов, грях и прошка.
- Това са наглед тривиални неща, които се случват на всички хора, независимо дали те живеят в Куба, Русия, Гренландия или Антарктида и никой не е застрахован от тях и всички ние сме подвластни на тези силни страсти и емоции.
- Така е, защото всички хора, независимо от техния обществен и социален статус, независимо в коя точка на света се намират, наистина са подвластни на тези силни страсти. Всички ние обичаме децата си. Всички, ако сме благословени се влюбваме. Всички страдаме, когато тази любов е неосъществена. Всички, когато сме влюбени, правим безумни неща. Всички ние, човешките същества, реагираме по един и същи начин. И уникалното на тази пиеса е, че едни наглед неграмотни и обикновени хора, говорят за високите територии на любовта, за високите преживявания на греха, за прощаването и то ползвайки един гениален текст на Толстой. Тези хора отиват на място, където не разбират езика им, където са странници, където са емигранти. Но там те донасят не само двете си ръце, но и емоционалното си сърце.
- Любовта ли е разковничето? Любовта ли ще ни спаси?
- Да, защото Бог е любов! Нямам друг отговор. Любовта е това, което ще успее да победи и разделението, и гнева, и злобата. Както и прошката! Защото, ако човек умее да прощава, това означава, че знае как да обича. Силата на греха също е уникална. В Библията се казва „Нека онзи, който не е съгрешил, пръв да хвърли камък“. Няма непогрешими хора, но трябва да има прошка. Тези неща са написани отдавна, но ние често ги забравяме. Това е трагедията и на Чече. Той е построен от автора като злия гении, но моят поглед върху него е малко по-различен. Защото, според мен, истински злите гении са много малко в този свят. Случва се човек да е зъл заради това, че се разминава с времето и ситуацията. Чече не иска да направи нищо лошо на Мареля, а само да я прегърне. Господи, колко различен би бил света при една възможна прегръдка, при едно възможно обръщане към другия. Тази пиеса е просто една приказка за любовта и прошката. Всички ние имаме достатъчно много причини да сме изнервени, обидени, ядосани, объркани, но е много важно да се спрем и да се дадем сметка какви сме, когато обичаме.
- Да се обърнем навътре към душите си и там да намерим зрънцето доброта и човечност?
- Именно, и зрънцето надежда, за да можеш да простиш. Прошката не е безразборна, абстрактна или въобще. Тя има своите задължения и отговорности. Трябва да я поискаш. А тежко и горко на тези, на които са я поискали и те не са я дали.
- Всички актьори отлично се вписват в ролите си. Имаше ли предварителна идея с кои от тях ще работиш или направи кастинг?
- Не беше много лесно, защото съм напуснал България преди 28 години и имам стари сантиментални спомени. Преди две години, когато се завърнах в Пловдив успях да видя всички на сцената. Бях наясно, че искам да работя със Стефан Попов и Анелия Ташева, защото това са едни стари и много сериозни връзки и взаимоотношения.
Стефан и Анелия се оказаха една абсолютно автентична двойка. Голямо предизвикателство за мен беше ролята на Елена Кабасакалова, но съм изключително доволен, че попаднах на нея. 
Елена е много сериозно момиче с изключителен талант и темперамент. В нея има едно уникално излъчване на болка. Тя просто е грация под напрежение. А ролята, която беше поверена на Венелин Методиев е изцяло негова заслуга, защото тя в пиесата практически не съществува, но се превърна в уникално свързващо звено. В текста този персонаж се появява само в началото. Това е човекът, който обявява залаганията на петлите. 
Но ние го развихме в едно свързващо звено, което дава онзи невероятен карибски нюанс на историята. Венко е един истински магьосник, който се появява в този кошмар и това сюрреалистично сънуване. Само той говори на испански, но карибският привкус идва и от дима на пурата, чрез който още индианците таино са говорели с Бога. А преди да говориш с Бог, трябва да се научиш да говориш със себе си. Не можеш а мразиш хората и да твърдиш, че обичаш Бог. - Защо хората трябва да дойдат в театъра и да гледат тази пиеса?
- За да не се страхуват да обичат!
